Идват.
Сепна я глас.
— Ана каза, че си тук.
Ариста се извъртя и видя Модина, която носеше семпла рокля. Бе скръстила ръце срещу студа. Повече приличаше на момичето, което принцесата бе срещнала в Далгрен, отколкото на императрица.
— Извинявай, не исках да те стресна.
Ариста се стегна и направи реверанс.
— Нищо подобно, Ваше Високопреосвещенство.
Модина въздъхна.
— Моля те, не започвай и ти. Достатъчно хора имам, които целуват пода. Не искам и ти да станеш една от тях. И съжалявам, че не те посетих по-рано.
— Ти си императрицата — истинската императрица. Убедена съм, че времето ти е ограничено. А защото аз все още съм посланикът на Меленгар, трябва да те поздравявам и да се обръщам към теб формално.
Модина се намръщи.
— Вероятно бихме могли да прескочим формалностите, когато сме сами?
— Щом това желаеш.
— Исках да те уведомя, че вече официално сме съюзници. Тази сутрин подписах търговско споразумение и пакт за взаимопомощ с Олрик.
— Чудесно — Ариста се усмихна. — Макар да ме лишаваш от работа.
— Може ли да влезем? Тук е истински мраз — Модина пое към стаята на Ариста.
В приглушената светлина принцесата забеляза нещо, оставено върху леглото.
— Толкова се притеснявах за теб — прошепна Модина, неочаквано прегръщайки силно принцесата. — И те посещавах почти всяка вечер. Но ти спеше.
— Ти спаси мен, брат ми и кралството ми — отвърна Ариста, отвръщайки на прегръдката. — Наистина ли смяташ, че се чувствам пренебрегната?
Модина я пусна.
— Съжалявам, че отне толкова дълго. Съжалявам, че трябваше да стоиш в онова… онова… място. Не спасих дякон Томас, нито Хилфред. Може би ако бях предприела нещо по-рано…
— Недей — рече Ариста, виждайки очите на императрицата да се навлажняват. — Няма за какво да се извиняваш.
Модина кимна и обърса очи.
— Исках да ти дам нещо… нещо специално.
Отиде до леглото и разгърна една позната роба, която се разля в блестящи вълни.
— Разпознаваш ли я?
Ариста кимна.
— Не мога да си представя, че на света има две такива роби. Смятам, че той би искал ти да я носиш. Аз също мисля така.
Модина тъкмо бе напуснала стаята на Ариста и минаваше покрай полуотворената врата на Дигън, когато той се провикна:
— Ей, почакай!
Тя спря и бутна вратата, гледайки го през прага.
Висок и много слаб, той се бе излегнал, опрял гръб на купчина възглавници.
— Гърнето ми трябва да бъде изпразнено, стаята започва да смърди. Ще се погрижиш ли за това?
— Не съм камериерка — отвърна Модина.
— О? Сестра ли си? Защото още не се чувствам особено добре. Не бих отказал малко храна. Говеждо например — може би пържола?
— Не съм и медицинска сестра.
Дигън изглеждаше раздразнен.
— Каква полза от теб тогава? Слушай, току-що се измъкнах от затвора, а там буквално гладувах до смърт. Заслужавам малко състрадание. Нуждая се от още храна.
— Ако желаеш, мога да те придружа до кухнята, където ще ти намерим нещо.
— Шегуваш се, нали? Не чу ли какво казах току-що? Болен съм. Слаб съм. Няма да щъкам насам-натам като някой плъх.
— Със стоене в леглото няма да си върнеш силата.
— Май каза, че не си сестра. Слушай, ако няма да ми донесеш нищо, поне намери човек, който ще го стори. Не знаеш ли кой съм?
— Ти си Дигън Гаунт.
— Да, но знаеш ли кой съм?
Тя го погледна объркано.
— Съжалявам, не зн…
— Можеш ли да пазиш тайна? — запита със заговорнически тон, привеждайки се напред.
Модина кимна.
— Оказва се, че аз съм Наследникът на Новрон — Модина се престори на изненадана, а Гаунт се ухили в отговор. — Зная — и аз бях шокиран. Едва наскоро научих.
— Но аз си мислех, че императрица Модина е Наследникът.
— Доколкото чух, това било слух на старите регенти.
— Значи планираш да свалиш императрицата от престола?
— Не е нужно — смигна той. — Чух, че била млада и красива, така че просто ще я взема за жена. Чух също, че била популярна, така че ще се възползвам и от това. Виждаш ли колко хитро?