Как само мразеше Едит. Старото чудовище бе толкова зла, че имаше нощи, в които Амилия заспиваше, желаейки смъртта ѝ. Представяше си как я прегазва карета или как се задавя с кост. Едит вече я нямаше и тя почти съжалила тези си мисли. Обвинена в измяна, Едит Мон бе екзекутирана преди по-малко от седмица — пред задължителното присъствие на целия персонал.
В продължение на две години Амилия не успя да спести и една медна монетка, която да изпрати вкъщи, не бе чула никакви новини за семейството си. Дордето Модина бе стояла в депресивния си унес, регентите бяха сложили целия персонал на замъка под карантина, за да не изтекат слухове за състоянието ѝ. Тогава Амилия представляваше затворничка, също като императрицата. Нямаше смисъл да пише писма. Говореше се, че всички такива биват изгаряни по заповед на регентите. След възстановяването на Модина Амилия бе продължила да пише, но не получи и едничък отговор. Имаше новини за избухнала епидемия недалеч от дома ѝ. Амилия бе захвърлила всякаква надежда да ги види отново — досега.
— Естествено, скъпа. Много повече от добре. Семейството ти се радва на всеобщо възхищение в Тарин дол. От мига, в който императрицата изрече името ти, хората се стичаха към селцето, за да целунат ръката на жената, която ти е дала живот, както и да получат мъдри слова от мъжа, който те е отгледал.
Бяха достигнали гостните на третия етаж. Очите на Амилия започнаха да се насълзяват.
— Разкажи ми за тях. Моля те, трябва да знам.
— Да видим. Баща ти разшири работилницата си. Получава стотици поръчки от цял Аврин. Занаятчии чак от Гхент идват да се молят да работят като чираци при него, нае дузини. Избраха го в градския съвет. Дори се говори, че на пролет може да го направят кмет.
— Ами майка? — запита с трепереща устна Амилия. — Тя как е?
— Великолепна е, скъпа. Баща ти купи най-красивата къща в града и я изпълни със слуги, с което остави на майка ти много свободно време. Тя организира скромен салон за местните занаятчийски съпруги. Предимно ядат кейк и клюкарстват. Дори и братята ти просперират. Надзирават работниците на баща ти и се оглеждат за съпруги. Тъй че, мила, спокойно може да се каже, че семейството ти се справя много добре.
По лицето на Амилия се стичаха сълзи.
— О, скъпа! Какво не е наред? Уентуърт! — викна тя, тъй като вече бяха наближили нейните покои. Гласът ѝ привлече вниманието на дузина слуги. — Дай ми кърпичката си и незабавно донеси чаша вода!
Херцогинята насочи Амилия да седне на едно канапе, сетне подсуши сълзите ѝ с изненадваща деликатност.
— Съжалявам — тихо каза Амилия. — Просто…
— Глупости! Аз съм тази, която трябва да се извини. Нямах си представа, че тези новини ще те разстроят — Женвиев говореше с майчински глас. Сетне, обръщайки глава към посоката, в която изчезна прислужникът, тя изрева: — Къде е водата?
— Добре съм, наистина — увери я Амилия. — Просто не бях виждала семейството си много отдавна и се страхувах…
Лейди Женвиев се усмихна и прегърна Амилия. Херцогинята зашепна в ухото ѝ:
— Мила, чух да казват, че отвсякъде при семейството ти отивали хора, които ги питали как точно си спасила императрицата. Те отвръщали, че не знаят нищо за това, но с пълна увереност можели да кажат, че си спасила тях.
Тези думи разтърсиха Амилия.
Лейди Женвиев сгъна кърпичката и отново изрева:
— Какво стана с водата?
Когато въпросната пристигна, херцогинята мушна хладната чаша в ръцете на Амилия. Тя отпи, докато едрата жена я галеше по косата.
— Ето, това е по-добре — измърка прасекинята.
— Благодаря.
— Няма за какво, скъпа. Вече в състояние ли си да узнаеш защо те доведох тук?
— Да, така мисля.
Намираха се в приемната на херцогинята, част от четиристайните покои, които Женвиев се бе заела да украси, превръщайки неприветливия каменен склеп в разкошен салон. Дебели вълнени драперии в червено и златно не оставяха и инч непокрита стена. Фасади придаваха широта и пищност на тесните прозорци. Изящно резбована полица украсяваше камината. Дебели меки килими покриваха пода. От старата мебелировка не бе останала и следа. Всичко бе ново. По-очарователно нещо Амилия не бе виждала досега.
Дузина прислужници, до един облечени в златно и алено, възобновиха предните си задължения. Но сред присъстващите в стаята един изпъкваше. Беше висок мъж, издокаран във великолепна премяна от сребърен и златен брокат. На главата си носеше ексцентрична, но елегантна шапка с огромно перо.