— Всичко е наред. И аз се губех постоянно преди. Къде отивате?
— Бях отседнал в рицарското крило по молба на моя лорд, но излязох на разходка и не мога да открия обратния път.
— Значи сте войник.
— Да, простете ми. Глупостта ми е безкрайна — той отстъпи назад и се поклони. — Сър Бректън от Чадуик, син на лорд Белстрад, на вашите услуги, милейди.
— О! Вие сте сър Бректън?
Външният вид никога не бе впечатлявал Амилия, но Бректън беше съвършен. Точно каквото би очаквала един рицар да бъде: красив, изтънчен, силен — шеметен, както се бе изразила лейди Женвиев. За пръв път от идването си в двореца ѝ се прииска да беше красива.
— Наистина съм аз. Чували сте за мен, за добро или зло…?
— Добро, със сигурност. Ами че… — тя се улови и спря, усещайки как се изчервява.
Притеснение сгърчи челото му.
— Нима съм сторил нещо, с което да предизвикам неудобството Ви? Ужасно съжалявам, ако…
— Не, не, нищо такова. Просто се държах глупаво. Да си призная, до днес не бях чувала за вас, и тогава…
— Тогава?
— Не ми е удобно — призна тя, чувствайки се още по-объркана от вниманието му.
Изражението на рицаря стана сериозно.
— Милейди, ако някой е опетнил честта ми — или ви е навредил чрез употребата на името ми…
— О, не. Нищо подобно. Просто херцогинята на Рочел каза…
— Да?
Амилия потръпна.
— Каза, че трябвало да ви помоля да носите моя знак в турнира.
— Разбирам — Бректън изглеждаше облекчен. — Съжалявам за разочарованието, което се налага да ви нанеса, но аз не…
— Зная. Зная — прекъсна го тя, предпочитайки да не чуе думите. — Аз самата бих ѝ казала това, ако ми се бе отворила подобна възможност — тази жена е истинска вихрушка. Самата мисъл, някой рицар — който и да е — да носи моя знак, е абсурдна.
Сър Бректън изглеждаше объркан.
— И защо?
— Погледнете ме! — тя отстъпи крачка назад, за да може той да я види по-ясно. — Не съм красива, а както и двамата знаем, не съм и изящна. Не съм благородница, баща ми изработва карети. Не смятам, че някоя хрътка би седнала до мен на трапезата, камо ли знаменит рицар като вас.
Веждите на Бректън се повдигнаха рязко.
— Изработва карети? Вие нея ли сте? Лейди Амилия от Тарин дол?
— Да, съжалявам — тя постави ръка на челото си и подбели очи. — Виждате ли, мога да се похваля с обноските на муле. Да, аз съм Амилия.
Един дълъг миг Бректън я изучаваше мълчаливо. Сетне рече:
— Вие сте слугинята, която спасила императрицата?
— Разочарование, знам — тя зачака той да се изсмее и да изтъкне, че тя не би могла да бъде Избраницата. Макар публичното изявление на Модина да бе помогнало, също така бе накарало Амилия да се чувства неудобно. За момиче, прекарало целия си живот в опит да не привлича внимание, известността беше нещо трудно. И нещо по-лошо — тя бе измамница. Историята за божествена намеса беше лъжа — начинът, по който Салдур манипулираше ситуацията в своя угода.
Но рицарят не се изсмя. Само попита:
— Значи смятате, че никой рицар няма да носи вашия знак, защото във вените ви не тече благородна кръв?
— Да, това, както и още дузина причини. Понякога дочувам шушуканията.
Сър Бректън се отпусна на коляно и сведе глава.
— Умолявам ви, лейди Амилия, удостоете ме с честта да бъда ваш рицар на турнира.
Тя стоеше безмълвна.
Рицарят повдигна очи.
— Обидих ви, нали? Твърде съм настоятелен! Простете дебелоочието ми. Нямах намерението да участвам в турнира, тъй като намирам подобни съревнования за ненужно застрашаване на живота на добри мъже, провеждани в името на суета и глупашко развлечение. Ала сега, срещайки вас, осъзнавам нуждата да участвам, защото много повече е заложено. Честта на всяка дама трябва да бъде защитена, а вие не сте обикновена дама, ала самата Избраница на Марибор. За вас бих избил хиляда врагове, за да очистя доброто ви име. Мечът и копието ми са ваши, милейди, ако благоволите да ми окажете честта.
Поразената Амилия осъзна, че се е съгласила, едва след като се отдалечи. Не спря да се усмихва по време на остатъка от изкачването си по стълбите.
Амилия стигна стаята на Модина в повишено настроение. Денят бе добър, може би най-добрият такъв в живота ѝ. Бе открила, че семейството ѝ е добре. Подготовката за сватбата бе поверена на опитен и изтънчен човек. И красив рицар бе коленичил пред нея, молейки да се сражава под нейния знак. Амилия нетърпеливо грабна халката, развълнувана да сподели новините с Модина, но всичко бе забравено в мига, в който отвори вратата.