Както обикновено, Модина седеше пред прозореца, облечена в тънката си бяла нощница, взирайки се в блесналия на лунната светлина сняг. Край нея имаше огромно огледало, прикачено с месинг към дървена рамка.
— Това пък откъде се взе? — запита Амилия, шокирана.
Императрицата не отговори.
— Откъде е?
Модина погледна към огледалото.
— Красиво е, нали? Жалко, че донесоха толкова хубаво. Подозирам, че са искали да ми доставят удоволствие.
Амилия се доближи до огледалото и прокара пръсти по полирания ръб.
— Откога е тук?
— Донесоха го тази сутрин.
— Изненадана съм, че е оцеляло досега — Амилия се обърна към императрицата.
— Не бързам, Амилия. Остават ми няколко седмици.
— Значи си решила да чакаш до сватбата си?
— Да. Първо смятах, че няма да има значение, но после осъзнах, че това ще се отрази зле на теб. Ако изчакам, ще изглежда, че вината е на Етелред. Всички ще решат, че не съм могла да понеса мисълта той да ме докосне.
— Това ли е причината?
— Не, не изпитвам нищо към него или към каквото и да било. Но ти ще бъдеш добре — Модина се обърна, за да погледне към приятелката си. — Вече дори не мога да плача. Не плаках, когато заловиха Ариста — дори едничка сълза не пророних. Гледах всичко през прозореца. Видях Салдур и серетите да влизат, знаех какво означава това. Те излязоха, но тя не го стори. Сега е в онова ужасно мрачно място, където преди бях аз. Когато тя беше тук, имах някаква цел. Сега не е останало нищо. Време е призракът да изчезне. Регентите вече не се нуждаят от мен за изграждането на империята. На теб ти дадох по-добър живот, дори Салдур няма да те нарани сега. Опитах се да помогна и на Ариста, но се провалих. Време ми е да си ида.
Амилия коленичи до Модина, нежно махна косата от лицето ѝ, целувайки я по бузата.
— Не говори така. Била си щастлива някога. Отново може да бъдеш.
Модина поклати глава.
— Момиче на име Тракия беше щастливо. Тя живееше с обичното си семейство в едно малко селце край река. Заобиколена от приятели, играеше на полето и сред гората. Това момиче вярваше в утрешния ден. Очакваше даровете, които Марибор щеше да ѝ поднесе. Вместо тях, той ѝ изпрати мрак и ужас.
— Модина, винаги има място за надежда. Моля те, трябва да повярваш.
— Имаше един ден — когато с теб бяхме при чиновника да поръчаме плат — в който видях мъж от миналото си. Той беше надежда. Той веднъж спаси Тракия. За момент, за един много кратък момент, си помислих, че е дошъл да ме спаси и сега, ала не беше. Когато той се отдалечи, знаех, че е само спомен от времето, когато съм била жива.
Ръцете на Амилия подириха тези на Модина и когато ги намериха, ги обгърнаха, както някой би поел умираща птица. Амилия се затрудняваше да диша. Долната ѝ устна започна да трепери, тя погледна назад към огледалото.
— Права си. Наистина е срамота, че са ти донесли толкова красиво.
Тя прегърна Модина и започна да плаче.
Глава 5
Стъпки в снега
На няколко мили от Медфорд Ройс видя дима и се приготви за най-лошото. Преди прекосяването на Галевир предвещаваше отрупаните улици на столицата, ала днес, докато бързешком минаваше моста, го чакаха единствено овъглените стълбове и сажделивите камъни. Познатият му град бе изчезнал.
Ройс не можеше да нарече никое място свой дом. За него тази дума означаваше някакво митично място, подобно на рай или земи на феи, но улица Капризна бе най-близкото подобно нещо. Пресен сняг покриваше града, като хвърлен от природата чаршаф върху трупа. Нямаше непострадала сграда, а за много постройки можеше да се говори единствено в минало време, сведени до купчина пепел. Портите на замъка бяха разбити, част от стените срутени. Дори дърветата на Площада на благородниците ги нямаше.
От публичния дом в Долния квартал бяха останали само няколко обгорели греди. От другата страна на улицата пък се поклащаше само овъглената табела, върху която с взиране можеше да се различи намек за роза.
Слезе от коня и се приближи към останките от публичния дом. На мястото на някогашния кабинет на Гуен зърна бледи пръсти да се подават изпод срутена стена. Краката му се подкосиха и едва го понесоха към руините. Димът стисна гърлото му и Ройс закри лице с шала. Достигайки стената се приведе, опитвайки се да я отмести. Парчето под пръстите му се отчупи, но бе достатъчно да се види какво има отдолу.
Празна кремава ръкавица.
Ройс отстъпи назад. Присядайки на обгорелия праг, установи, че трепери. Не беше свикнал да се страхува. През годините бе престанал да се притеснява дали ще оживее или не, заключавайки, че бързата смърт му спестява мъките на живота в свят тъй жесток, че е осъдил сирак на съществуване. Винаги бе готов за смъртта, играейки на комар с нея, залагайки срещу ѝ. Задоволяваше се с мисълта, че рисковете бяха оправдани — нямаше нищо ценно за изгубване, нищо, за което да се страхува.