— Не ти повярвах. Кой от вида ми би го сторил? Никой никога не е давал полагащото му се на елф, но бях отчаян. Накрая Дрейк отказа да ми плати, точно както очаквах. Но ти удържа на думата си и го принуди да ми даде моя дял — и кон. Заплаши да ги избиеш, ако не го сторят — усмихна се леко. — Дрейк ми даде жребеца с всички такъми. Смятам, че е искал да се отърве от мен. Напуснах, преди да са си променили решението. Бях се отдалечил на мили разстояние, когато имах възможност да погледна в дисагите. Плодове, ядки, месо, сирене, пинта уиски, мях сайдер — всичко това само по себе си би било истинско съкровище. Но намерих още одеяла, дрехи, брадва, кремък и желязо, нож — и кесия. В нея имаше златни тененти — двадесет и два.
— Златни тененти? Получил си коня на барон Трумбул?
Рин кимна.
— Имаше повече от достатъчно да купя лекарства, а с коня се върнах навреме. Молех се да ми се отдаде възможност да ти благодаря, преди да съм умрял — и ето че днес я получих. Видях те в града, но там нищо не можех да сторя. Толкова се радвам, че те убедих да ни посетиш.
— Ръкавиците бяха отлична добавка.
— Моля те, разполагай се. Бъди наш гост за вечеря.
Ройс окачи наметалото си заедно с шала на един клон и остави ботушите да се сгреят край огъня. Четиримата се нахраниха почти мълчаливо.
След като бе взела празната купа на Ройс, съпругата на Рин за пръв път заговори:
— Изглеждате уморен, господин Ройс. Да ви приготвя ли легло за през нощта?
— Не, съжалявам. Не мога да остана — каза Ройс, изправяйки се.
Приятно беше отново да усеща краката си.
— Бързаш ли? — попита Рин.
— Може да се каже.
— В такъв случай вземи коня ми, Хивенлин.
Само час по-рано Ройс би откраднал всеки попаднал му кон, така че сега с изненада се чу да казва:
— Не. Не, благодаря.
— Настоявам. Нарекох го Хивенлин в твоя чест. Означава неочакван дар на елфически. Трябва да го вземеш. Познава всяка горска пътека и ще те отведе безопасно до нужното ти място.
Рин кимна към момчето, което ловко се измъкна през вратата.
— Ти се нуждаеш от коня — рече Ройс.
— Не съм тръгнал из гората посред нощ без багаж. Много години съм живял без кон. Сега ти се нуждаеш повече от мен. Или можеш честно да заявиш, че не ти трябва?
— Добре, ще го взема назаем. Поел съм към Уиндското абатство. Ще ги уведомя, че животното е твое. Можеш да си го вземеш оттам — Ройс се облече и се спусна по въжето. Долу го чакаше синът на Рин, приготвил коня.
Рин също слезе.
— Хивенлин е вече твой. Ако не се нуждаеш от него, дай го другиму.
— Ти си луд — каза Ройс, поклащайки невярващо глава. — Но нямам време да споря.
Покатери се на седлото и погледна към Рин, застанал в снега в подножието на малкия си дом.
— Слушай… не съм… не съм свикнал хората… знаеш…
— На добър път, приятелю.
Ройс кимна и насочи Хивенлин към пътя.
Пътува цяла нощ, следвайки пътя, борейки се с бурята, която вятърът хвърли в лицето му. Вятърът немилостиво го млатеше, карайки го да трепери. Ройс тормозеше Хивенлин, но животното бе от сой и издържа.
При изгрев-слънце спряха за кратка почивка под завета на ели. Ройс се подкрепи с парчето гъбен хляб, предоставено му от съпругата на Рин. Даде и на коня.
— Съжалявам за пришпорването — каза му. — Но ще се погрижа да получиш топло място в конюшнята с много храна.
Ройс пропусна да упомене, че уговорката зависи от намирането на Гуен. Не беше ли тя в манастира, изобщо нямаше да се грижи за нуждите на коня. Нямаше да го интересува нищо.
Бурята вилня през целия ден, навявайки сняг по пътя в бледо напомнящи змии форми. По време на цялото пътуване нито един пътник не бе срещнат. Денят премина в заслепяваща белота.
С падането на мрака достигнаха подножието на Манастирския хълм. Застиналото абатство се появи иззад снежните завеси. Тишината притесняваше Ройс, напомняше му на онази визита отпреди три години, когато империалистите бяха опожарили абатството с все заключените вътре монаси. Паниката заплашваше да обземе крадеца, докато той търчеше по каменните стъпала и дърпаше огромните врати. Влезе и бързо закрачи, дирейки лице, което и да е лице, което да може да попита за Гуен. Никой монах не би пропуснал пристигането на група проститутки.
Коридорът бе мрачен, както и този, отвеждащ към метоха. Отвори вратата към трапезарията, която беше безлюдна. Край празните маси се проточваха също тъй пустите пейки. Кухото ехо на собствените му стъпки изпълни Ройс с отчаяние и той затича към църквата. Достигайки високите двойни врати, той се страхуваше, че отново ще ги намери залостени с вериги — както тогава. Хващайки халките, дръпна силно.