— Ето къде си! — викна Елбрайт, подхлъзвайки се в снега, дирейки опора в оградата. — Ама че идиот. Та ти просто стоеше там и чакаше дебелият пън да се обърне. Ти си кретен, Майнс. Нищо повече. Ама наистина не знам защо изобщо си губя времето да те обучавам.
Тринадесетгодишният Елбрайт бе наричан от Майнс и останалите момчета Стария. В малката им бандица той единствен носеше истинско наметало, отличаващо се със сивотата на магаре и потъмняла метална закопчалка. Елбрайт бе най-умният сред тях. Майнс мразеше да го разочарова.
Смеейки се, Бранд се появи само мигове по-късно, също заемайки място на оградата.
— Не е смешно — рече Елбрайт.
— Но… той… — Бранд се давеше от смях.
И той, като останалите двама, бе мръсен, гърчав, издокаран в произволни парцали със също толкова произволна големина. Панталоните му: прекалено дълги, насъбрали сняг за армаган в дъното на навитите крачоли. Само туниката беше по мярка. Изработена от зелен брокат, поръбена с кожа, предницата ѝ бе украсена с дървени копчета. Година по-млад от Стария, беше малко по-висок и по-як от него. В неписаната им йерархия Бранд беше втори — мускулите, привеждащи в изпълнение мислите на мозъка Елбрайт. Кайн, оставащият член на бандата, заемаше третото място — той бе най-добрият джебчия. За Майнс оставаше дъното. Габаритите на хлапето със сигурност отговаряха на позицията, защото бе висок едва четири фута, а тежеше колкото една мокра котка.
— Ще спреш ли най-сетне? — сопна се Стария. — Опитвам се да науча хлапето на някои нещица. Можеше да си намери смъртта. Това беше чиста глупост.
— Аз пък мисля, че беше бри-лянт-но — Бранд поспря да обърше очи. — Да, тъпо беше, но все пак страхотна гледка. Само как Майнс стоеше и премигваше, докато онзи посяга към оръжията. Ама тях ги няма, понеже малкият имбецил отрязал целия колан! И тогава… — Бранд бе сполетян от нов пристъп на хилеж. — Най-хубавото беше накрая. Майнс се втурва, дебелото копеле тръгва след него, панталоните му падат — и пльос на земята. Строполи се като дърво. Право в канавката. Велики Мар, да се пръснеш от смях.
Елбрайт се опитваше да запази сериозност, но приказките на Бранд скоро накара всички им да се присъединят към смеха.
— Добре, добре — Елбрайт се успокои и пристъпи към работа. — Дай да видим плячката.
Майнс извади кесията и я подаде с широка усмивка.
— Тежичка е — обяви той.
Елбрайт я отвори и се намръщи, след като надникна в нея.
— Само медни.
Бранд и Елбрайт се спогледаха разочаровано, а временното въодушевление на Майнс се стопи.
— Тежка беше — повтори той, главно на себе си.
— Сега какво? — попита Бранд. — Нов шанс ли ще му дадем?
Елбрайт поклати глава.
— Не. И за известно време всички ще отбягваме църковния площад. Твърде много хора видяха Майнс. Ще се приближим по-близо до портите. Там ще гледаме за новодошли и ще чакаме да ни излезе късметът.
— Искаш ли… — поде Майнс.
— Не. Върни ми ножа. Бранд е на ред.
Момчетата затичаха към стените на двореца, следвайки пъртината на сутрешните патрули. Свиха на изток и излязоха на Имперския площад. Хора от цял Аврин се събираха за Зимния фестивал, така че гъмжеше от потенциални жертви.
— Ето — каза Елбрайт, сочейки към портата. — Онези двамата. Виждате ли ги? Един висок и един дребен.
— Жалка двойка — каза Майнс.
— Изтощени — съгласи се Бранд.
— Вероятно са яздили цяла нощ през бурята — рече Елбрайт с гладна усмивка. — Хайде, Бранд, разиграй услужливото момче от конюшнята. Майнс, гледай и се учи. Това може да е единствената ти надежда, тъй като не те бива да режеш кесии.
Ройс и Ейдриън излязоха на Имперския площад върху замръзнали коне. Прикривайки се от студа, двамата приличаха на призраци, увили се в заснежени одеяла. Макар да се бяха навлекли, не бяха екипирани за зимните пътища, още по-малко за планинските проходи между Ратибор и Акуеста. Снежната буря само бе увеличила трудностите им. Докато двамата спираха конете си, Ройс зърна Ейдриън да сгрява с дъх шепите си. Не разполагаха с ръкавици. Ейдриън бе увил пръсти в парчета от одеялото, а Ройс избра да пъхне ръце в ръкавите. Този вид на ръцете му го притесняваше, напомняше му за стария магьосник. Минавайки през Ратибор, двамата бяха научили подробности за убийството му. Сторено късно през нощта, то бе затворило устата на Есрахаддон завинаги.