— Ако си припомням уроците по история правилно, само един тешлор е избегнал разрухата на Старата империя — Джериш Грелад, който помогнал на Наследника на Новрон да се скрие. Легендата твърди, че тешлорските умения били предавани от поколение на поколение, за да бъде защитавана кръвната линия на императора.
— За Пикърингови и Килдарови се говори, че са открили по една от тешлорските дисциплини. Тези ревниво пазени тайни са направили въпросните семейства прословути фехтовчици. Изцяло обучен тешлор би бил… ами, неуязвим в единоборство. Прав ли съм?
Ейдриън не каза нищо.
— Във всеки случай, нека приемем за момент, че Гай не греши. Ако това е така, присъствието ти ни предоставя интересна възможност, от която бихме могли да извлечем взаимна полза. Предвид това сметнахме, че би желал да ни изслушаш, ако се отнесем към теб с известно уважение. Оставяйки те свободен…
Вратата се отвори рязко и в стаята влезе регент Етелред. Едрият мъжага бе облечен в елегантни царствени одежди от коприна и кадифе. И той изглеждаше по-стар, шкембе загрозяваше някога стегнатата му фигура. По брадата и мустаците му пълзеше сиво, стигнало до бяло в косата му. След като придърпа вътре плаща си, затвори.
— Значи това е човекът? — прогърмя той, оглеждайки Ейдриън. — Познавам ли те?
Невиждайки причина да лъже, Ейдриън отвърна:
— Служил съм в армията ви.
— Точно така — рече Етелред, размахвайки оживено ръце. — Беше добър боец. Удържа линията при… при… — неколкократно щракна с пръсти.
— При брода на река Грейвин.
— Точно — той се плесна по бедрото. — Адски добра работа. Тогава те повиших, нали? Направих те капитан или нещо от сорта. Какво стана?
— Напуснах.
— Жалко. Беше сносен войник — Етелред го потупа по рамото.
— Разбира се, че е, Ланис. В това е цялата работа — рече Салдур.
Етелред се изкикоти, сетне каза:
— Истина, истина. Е, той прие ли?
— Още не сме го попитали.
— Какво да ме попитате?
— Ейдриън, имаме малък проблем — започна Етелред. Докато говореше, той обикаляше между бюрото на Салдур и вратата. Пръстите на лявата ръка бе затъкнал зад гърба си в колана, а с десницата придружаваше думите си като с диригентска пръчица. — Казва се Арчибалд Белънтайн. Гнусна малка невестулка. Всички Белънтайнови винаги са били безполезни, но той също владее Чадуик. Така че без никакви свои заслуги управлява провинция, която е почти безполезна. Почти, защото Чадуик е домът на лорд Белстрад, чийто най-голям син, сър Бректън, е най-добрият рицар в Аврин. И като казвам най-добър, говоря буквално. Бойните му умения са ненадминати, както и стратегическите му такива. За съжаление, също така е и непоколебимо лоялен. Подчинява се единствено и само на Арчи Белънтайн.
Етелред прекоси стаята и рязко приседна на бюрото на Салдур, което му действие накара стареца да трепне.
— Исках Бректън да бъде мой генерал, но той отказва да спазва йерархията и не слуша друг освен Арчи. Не мога да губя време да препращам заповедите си през този пикльо. Предложихме на Бректън земя и титла, за да изостави Белънтайн, но глупакът не прояви интерес.
— Войната приключи — или поне скоро ще бъде — изтъкна Ейдриън. — Вече не ви трябва Бректън.
— Точно така — рече Салдур.
Ейдриън го побиха тръпки от безгрижния тон, с който регентът изрече думите си.
— Дори и без война се нуждаем от силни люде, които да поддържат реда — обясни Етелред. Вземайки стъклена фигурка от бюрото на Салдур, започна да си я подхвърля от ръка в ръка.
Салдур стисна зъби, докато очите му проследяваха всяко прелитане на фигурката.
— Когато Бректън отказа, Арчи заплаши да използва него и роялистите срещу нас. Представяш ли си? Каза, че щял да се отправи срещу Акуеста. Мисли си, че може да ми се противопостави! Този малък… — Етелред трясна фигурката в бюрото, разтрошавайки я. — О, извинявай, Саули.
Салдур въздъхна, но не каза нищо.
— Както и да е — Етелред изтупа ръце, при което по плота на бюрото паднаха още парченца стъкло. — Кой би помислил, че един рицар ще откаже титлата маркиз плюс цяло кралство? Надутият му глупак! И за какво го прави? Вярност към Арчи Белънтайн. Който го мрази. Винаги го е правил. Нелепо е.
— Което ни отвежда към това защо си тук, господин Блекуотър — рече Салдур. С дантелена кърпичка измете стъклените парченца в кофа за боклук. — Колкото и да ми се ще да си я припиша, идеята беше на Гай — Салдур кимна към стража.
Гай не промени вдървената си поза, като че това беше обичайната му позиция.