— Видяхте ли? Той е закрилникът! — възкликна Гай. — Или му се ще да бъде. Очевидно Есрахаддон му е казал, че Гаунт е наследникът.
Етелред изглеждаше притеснен.
— Това е изключено. С години издирвахме Наследника на Новрон. Не можем да го освободим.
— Не просто години — векове — поправи го Салдур. Взираше се в Ейдриън с леко отворена уста, опипвайки предните си зъби с връхчето на езика. — Есрахаддон е мъртъв. Ти потвърди това, нали, Гай?
Стражът кимна.
— Лично уредих тялото му да бъде ексхумирано и изгорено.
— А колко знае Гаунт? Чух, че сте си побъбрили няколко пъти.
Гай поклати глава:
— Малко, доколкото успях да определя. Настоява, че Есрахаддон изобщо не му е казвал, че той е наследникът.
— Но Ейдриън ще му каже — протестира Етелред.
— Е, и? — отвърна Салдур. — Това какво значение има? Двамата може да пътуват из провинцията, оповестявайки произхода на Гаунт по върховете на планините. Кой ще им обърне внимание? Модина ни служи добре. Хората я обичат и я приемат за неоспоримия истински Наследник на Новрон. В крайна сметка тя уби гиларабрина. Опитат ли се да убедят хората, че Гаунт е наследникът, не ще получат подкрепата нито на селяните, нито на благородниците. Проблемът не беше самият Дигън, а по-скоро Есрахаддон, който можеше да го използва като марионетка. След като магьосникът вече го няма, Гаунт не е заплаха.
— Не съм убеден, че патриархът ще одобри — рече Гай.
— Патриархът не се е изправил срещу тешлор в момента, нали?
— Ами децата на Гаунт? Десетилетия по-късно те може да предявят претенции за трона. Трябва да се погрижим за това.
— Защо да се тревожим за проблеми, които може изобщо да не възникнат? Защо не се погрижим за настоящите си проблеми и оставим бъдещето да се развива? Какво ще кажеш, Ланис?
Етелред кимна.
Салдур се обърна към Ейдриън:
— Ако успееш да убиеш сър Бректън в турнира, ще освободим Дигън Гаунт и принцеса Ариста. Но трябва да напуснете Аврин завинаги. Съгласен ли си?
— Да.
— Отлично.
— Значи вече мога да си вървя?
— Всъщност не — рече Салдур. — Трябва да проявиш разбиране относно желанието ни това малко споразумение да си остане между нас. Страхувам се, че трябва да настоя да останеш в двореца, докато стане време за турнира. Докато си тук, ще бъдеш под постоянно наблюдение. Ако се опиташ да избягаш или да се свържеш с някого, това ще бъде изтълкувано като отказ от твоя страна. Тогава принцесата и Гаунт ще бъдат изгорени на клада.
— Смъртта на Бректън трябва да изглежда като инцидент или като резултат от действията на прекалено амбициозен рицар. Не може да възникнат подозрения в заговор. На простолюдието не се позволява да участват в турнири, затова ще те направим рицар. Ще отседнеш в рицарските покои, ще участваш в игрите, ще посещаваш пиршества — всичко, което рицарите правят по това време на годината. Ще ти назначим ментор, за да сме сигурни, че никой няма да се усъмни в благородния ти произход. От този момент нататък единственият начин да напуснеш двореца, е убийството на сър Бректън.
Глава 7
По-дълбоко в мрака
Кап, кап, кап.
Ариста почеса китки, усещайки белезите от стоманата, останали от разпита на регента. Сърбежът бе започнал отскоро. Като се има предвид колко малко я хранеха, изненадваше се, че тялото ѝ изобщо може да се възстановява. Бе рискувала, лъжейки за Едит Мон. Страхуваше се Салдур да не се появи отново в килията, съпътстван от инквизитора, но три паници овес бяха минали от посещението му, което я наведе на мисълта, че той е повярвал на историята ѝ.
Фиу… цоп!
Ето го пак.
Звукът беше слаб и далечен, достигащ до нея като през огромна тръба.
Скръц, щрак, скръц, щрак, скръц, щрак.
Звукът определено идваше от някаква машина, сигурно уред за мъчения. Може би представляваше лебедка, която разкъсваше хората, или пък колело, периодично потапящо ги във вода. Салдур се лъжеше за храбростта ѝ. За Ариста нямаше съмнение, че щеше да се пречупи под мъченията.
Каменната врата на затвора се отмести с тежко стържене. По коридора отекнаха стъпки. Отново някой идваше, а не бе време за храна.
Отекналите стъпки бяха различни от тези на Салдур. По звука им личеше, че стопанинът им не е от най-бедните, а походката бе военна, макар да не се разнасяше метално кънтене. Задрънчаха ключове и се отвори килия.
— Добро утро, Гаунт — рече глас, сторил ѝ се смътно познат и също тъй неприятен, подобно на спомен от кошмар.
— Какво искаш, Гай? — рече Гаунт.