— А-рис-та? — запита прегракнало Дигън. — Какво има?
— Ухапа ме плъх — отвърна тя, отново шокирана от хрипкавия си глас.
— Джаспър прави това, ако… — Гаунт се изкашля и изхрачи, сетне заговори отново. — Ако те помисли за умрял или прекалено слаб.
— Джаспър?
— Така го наричам, но също така съм дал имена и на камъните в килията си.
— Аз моите само ги преброих — рече Ариста.
— Двеста тридесет и четири — моментално рече Дигън.
— При мен са двеста двадесет и осем.
— А пукнатите броиш ли?
— Не.
Принцесата лежеше и се вслушваше в собственото си дишане. Усещаше тежестта на ръцете си върху периодично издигащата се гръд. Бе започнала да потъва в пресеклив сън, когато Дигън отново заговори.
— Ариста? Ти наистина ли си вещица? Можеш ли да правиш магии?
— Да — отвърна тя. — Но не тук.
Ариста не очакваше той да ѝ повярва и се съмняваше в магическите си сили, след като толкова дълго време бе откъсната от тях. Стените на затвора бяха покрити с руни. Същата маркировка бе попречила на Есрахаддон да прави заклинания в затвора Гутария, ала нейният престой нямаше да продължи хилядолетие. Руните на Гутария спираха и хода на времето. Стомахът на принцесата напомняше непрекъснато, че тук времето течеше.
Едва след Ратиборската битка Ариста бе започнала да разбира истинската същина на магията, Изкуството, както я наричаше Есрахаддон. Когато докосваше струните на реалността, не усещаше никакви ограничения — само сложност. Ако разполагаше с време, можеше да постигне всичко. Бе убедена, че ако не бяха руните, блокиращи силата ѝ, можеше да разцепи земята и да пръсне замъка.
— Такава ли си родена?
— Научих магия от Есрахаддон.
— Познавала си го?
— Да.
— Знаеш ли как е умрял?
— Убит от асасин.
— О… Някога говорил ли ти е за мен? Казвал ли е защо ми помага? — запита нервно.
— Никога не ти е казвал?
— Не. Нямах… — нов пристъп на кашлица го задави. — Нямах голяма армия, когато се срещнахме, но оттогава всичко се промени. Той ми спечели нови последователи. Почти нищо не трябваше да върша. Есрахаддон планираше всичко, той ми казваше какво да говоря. Хубаво беше. Имах повече от достатъчно храна, а хората ми отдаваха чест и ме наричаха сър. Трябваше да зная, че това е прекалено хубаво, за да продължи. Трябваше да осъзная, че той ме използва. Просто съм любопитен защо. Какво съм му сторил? — гласът му бе слаб и насечен.
— Дигън, имаш ли амулет? Малък сребърен медальон?
— Да — по-скоро имах — той замлъкна за известно време. Когато заговори, гласът му бе поукрепнал. — Майка ми ми го даде, когато напуснах дома — да ми носи късмет. Взеха ми го, когато ме затвориха тук. Защо питаш?
— Защото ти си Наследникът на Новрон. Този медальон е бил изработен от Есрахаддон преди почти хилядолетие. Били са два, един за наследника и един за неговия пазител. През поколенията те защитавали носителите си от магия и криели самоличността им. Есрахаддон ме научи на магия, с която мога да откривам къде се намират в момента. Аз му помогнах да те намери. Той се опитваше да те постави на трона.
Известно време Дигън не каза нищо.
— Ако имам пазител, къде е той? Точно сега би бил от полза.
Вълните на себененавист отново я заляха.
— Казва се Ейдриън. О, Дигън, за всичко съм виновна аз. Той не знае къде си. Двамата с Есрахаддон щяхме да те намерим и да му кажем, но аз обърках всичко. След смъртта му се опитах да те намеря сама. И се провалих.
— Е, става въпрос само за моя живот, не е нищо важно — настъпи пауза. — Ариста?
— Да?
— А за какво говореше онзи Гай? За рога? Есрахаддон отварял ли е дума за него? Ако можеш да им кажеш нещо за това, може и да не ни убият.
Ариста усети как косъмчетата по ръцете ѝ настръхват.
Това дали не е трик? Дали не работи за тях?
Слаба и изтощена, не можеше да мисли ясно. В мрака се чувстваше уязвима и объркана — точно каквото искаха те.
Дали изобщо това е Гаунт? Или са открили, че идвам и са сложили подставено лице още от самото начало? Или са разменили истинския Гаунт, докато съм спяла? Същият глас ли е?
Опита се да си спомни.
— Ариста? — провикна се отново той.
Тя отвори уста да отговори, сетне спря, осенена от друга мисъл.
— Трудно е да си спомня. Замаяна съм, опитвам се да си подредя главата. Говореше за рога в същия ден, в който срещнах сестра ти. Помня, че той ми я представи и тогава… Ох, как беше? Той каза: „Ариста, това е… това е…“ Ох, не мога да се сетя. Помогни ми, Дигън, чувствам се глупава. Как се казваше сестра ти?