— Не… да, но не както очаквахме. Попаднахме на новините, че империята го държи в Акуеста. Канят се да го екзекутират за Зимния фестивал. Но тази татуировка…
— Да го екзекутират? — Гуен се повдигна на лакът, изглеждайки изненадана — твърде изненадана, за да се опитва да избегне въпроси. — Не трябва ли да помагаш на Ейдриън?
— Ще го сторя, макар да не съм сигурен защо. При последното ни пътуване не бях от особена полза, не се наложи да го спасявам. Така че малкото ти пророчество се оказа погрешно.
Смяташе, че ще успокои Гуен с новините, че предреченото от нея бедствие не се беше случило. Вместо това тя го отблъсна — познатата тъга се завърна.
— Трябва да му помогнеш — твърдо каза тя. — Може да не съм преценила времето, но не греша за смъртта на Ейдриън, освен ако не му помогнеш.
— Ейдриън ще се оправи, докато се върна.
Тя се поколеба, пое дълбоко дъх и отново отпусна глава. Утихна, скривайки лице на гърдите му.
— Какво има? — попита Ройс.
— Аз наистина ти влияя зле.
— Не бих се притеснявал за това — каза ѝ той. — Лично аз винаги съм харесвал развалата.
Настъпи дълга пауза, през която той гледаше как главата ѝ се повдига с дъха му. Ройс я галеше и се възхищаваше и отново прокара пръсти по татуировката.
— Ройс, можем ли просто да полежим за малко? — тя потри буза в гръдта му. — Можем ли да се вслушаме във вятъра и да се преструваме, че ни подминава?
— А не е ли така?
— Не — рече тя. — Но искам да се преструвам.
— Нямаше кой знае какво сражение — рече Магнус.
Ройс винаги се удивляваше на гласа на джуджето — звучеше по-гръмък и по-дълбок от очакваното. Седяха на дългата маса в трапезарията. Сега, когато Ройс знаеше, че Гуен е в безопасност, апетитът му се беше възвърнал. Монасите бяха приготвили отлични блюда, съпроводени от първото качествено вино, което бе пил от цяла вечност насам.
— Олрик просто избяга — продължи Магнус, довършвайки остатъка от яйцата си. За такъв с неговия ръст ядеше изключително много, никога не пропускаше възможност да се натъпче. — Така че армията на Бректън завзе всичко без Дрондил Филдс, но скоро и това ще е в ръцете им.
— Кой изгори Медфорд? — попита Ройс.
— Медфорд е бил опожарен?
— Когато пристигнах преди няколко дни, беше.
Джуджето сви рамене.
— Ако трябва да предположа, бих посочил подстрекаваните от църквата фанатици от Чадуик или може би Дънмор. От началото на инвазията опожаряват домове и ловят елфи.
Магнус се нахрани и се облегна назад, вдигнал нозе. Гуен седеше до Ройс, стискайки ръката му, като че е нейна собственост. Самата идея да ѝ принадлежи беше толкова странна, че му се струваше разсейваща, но с изненада установи, че се наслаждава на усещането.
— И за колко време си се върнал? — попита джуджето. — Имаш ли време да ми дадеш да погледна Алвър…
— Тръгвам веднага щом Майрън стане готов — Ройс забеляза Гуен да му хвърля поглед. — Убеден съм, че няма да му отнеме повече от няколко дни.
— А той какво прави?
— Карта. Веднъж видял план на двореца и сега го възпроизвежда по памет. Казва, че бил стар, много стар… още от времето на Гленморган, очевидно.
— Когато тръгнеш — рече Гуен, — вземи Мишка. Дай коня на Рин на Майрън.
— Че за какво му е на Майрън кон? — попита той. Гуен просто се усмихна и Ройс се отказа да задава въпроси. — Добре, но те предупреждавам отсега. Той ще го разглези.
Майрън седеше на бюрото си в скрипториума, вероятно любимото му място в света. Наклоненият плот и малкият стол заемаха по-голямата част от мястото между две каменни колони. Вляво сърповиден прозорец гледаше към градината.
Навън светът изглеждаше вледеняващ. Вятърът виеше край прозореца, оставяйки следи от сняг в ъгълчетата. Зимната ярост бясно разтрисаше шубраците на върха на хълма. Надничайки, Майрън оцени удобството на уютното си работно място. Нишата го обгръщаше като някакво леговище на гризач. Често си мислеше, че би му харесало да бъде къртица или земеровка — не от големите белозъби, а най-обикновена земеровка. Колко приятно съществуване би било да живее под земята, на топло и в безопасност, в малките скрити проходи. Би поглеждал към обширния свят с възхита и удивление, съпровождан от знанието, че няма причина да излиза в него.
Нанесе последните щрихи на схемата за Ройс и се върна към завършващите страници на „Елкуин“. Това бе шедьовърът на поета от пета династия Оринтайн Фелън. Представляваше масивен тон размишления как природните тенденции се съотнасят към тези на живота. Когато бъдеше приключена, това щеше да е двадесетата книга на Майрън, която щеше да възстанови в библиотеката. Щяха да му останат още само триста петдесет и две — без да се броят петстотин двадесет и четирите свитъка и хиляда двеста и тринадесетте индивидуални пергамента. За повече от две години работа това можеше да изглежда малко, ала Майрън работеше усилено само през зимата, тъй като по-топлите месеци бяха заделени за възстановяването на манастира.