— Казва се Хивенлин.
Майрън наклони глава, беззвучно мърдайки устни.
— И беше ли такъв?
— Какво да е бил?
— Неочакван дар?
Ройс се усмихна.
— Да… да, беше. О, и сега е твой.
— Мой?
— Да, благодарение на Гуен.
Ройс оседла Мишка и прикачи торбите с храна, които абатът му бе приготвил, докато се сбогуваше с Гуен. През годините имаше твърде много раздели, всяка по-трудна от предишната.
— Значи отиваш да помогнеш на Ейдриън?
— А когато се върна, ще взема Гуен и двамата ще изчезнем далеч от всичко и всеки. Както каза, „всеки заслужава малко щастие“, нали така?
Майрън се усмихна.
— Абсолютно. Само…
— Само?
Монахът поспря, преди да заговори, потривайки врата на Мишка за последен път.
— Щастието идва от приближаването към установена цел. Бягаш ли от нещо, често довеждаш нещастието си със себе си.
— Кого цитираш сега?
— Никого — обяви Майрън. — Горчивият опит ме научи на това.
Глава 10
Пирът на аристократите
Началото на четиринадесетдневния Зимен фестивал бе официално положено с благороднически пир в залата за тържества на двореца. Двадесет и седем банера висяха от тавана, всеки от тях увенчан с емблемата на аврински знатен род. Пет липсваха, създавайки видими пролуки — синята кула на бял фон, принадлежаща на рода Ланаклин от Глъстън; червеният диамант на черен фон на рода Хестъл от Бернум; бялата лилия върху зелен фон, собственост на Екзитърови от Ханлин; златният меч на зелен фон на рода Пикъринг от Галилин — и златният сокол с корона върху червен фон, принадлежащ на Есендън от Меленгар. В мирни времена залата приветстваше всички тридесет и две семейства. Празните места сред банерите напомняха за цената на войната.
Мястото бе обсипано с декорации. Гирлянди се виеха по стените и обгръщаха прозорците. Пищни полилеи, натежали от червени и златни ленти, ярко осветяваха излъскания до огледалност под. Четири огромни камини изпълваха залата с топло оранжево сияние. А редиците от високи извити прозорци, разтворили широко клепачите на пердетата си с избродирани снежинки, пропускаха последните лъчи на залязващото слънце.
Издигната на подиум в единия край на залата, масата се проточваше край цялата стена. Като слънчеви лъчи три още по-дълги трапези водеха началото си от нея, обсипани с украшения от зеленика и борови шишарки.
Поне петдесет благородника, всеки от които издокаран в най-изтънчената си премяна, изпълваха залата. Някои стояха на групички, разговаряйки високо. Други се събираха в сенчестите ъгли и шепнеха, но болшинството разговаряха на масата.
— Изглеждат красиви, нали? — прошепна Нимбус на Ейдриън. — Както и змиите при определено осветление. Отнасяйте се с тях по същия начин. Дръжте се настрана, гледайте ги в очите, отстъпете, ако ги чуете да тракат. Сторете това и може да оцелеете.
Нимбус го огледа за последен път и изчисти нещо от рамото на Ейдриън. Последният носеше златно-пурпурния тоалет — и се чувстваше нелепо.
— Ще ми се мечовете да бяха при мен. Така не само се чувствам глупаво, но и гол.
— Разполагате с красивия си инкрустиран кинжал — усмихна се Нимбус. — Това е пиршество, не кръчма. Един рицар не се явява въоръжен пред своя лорд. Не само се смята за грубо, но и за измяна. Което ние не искаме да се случи, нали? Просто стойте нащрек и не говорете много. Колкото повече говорите, толкова повече амуниции им давате. И помнете какво ви казвах за маниерите на хранене.
— Ти няма ли да дойдеш? — попита Ейдриън.
— Аз ще седя до лейди Амилия на главната маса. Ако изпаднете в затруднения, потърсете ме. Ще се опитам да помогна. Сега помнете — вашето място е на третата маса, отляво, четвъртия стол от края. Късмет.
Нимбус се измъкна и Ейдриън пристъпи в залата. И съжали още в същия миг, осъзнавайки, че не е наясно коя страна е лявата, изобщо коя е третата маса, от кой край трябва да започне броенето. При влизането му глави се обърнаха към него и погледите на лицата им извикаха спомени за края на битката при РаМар. На този ден лешояди бяха пирували край крачещия Ейдриън. Надявайки се да ги прогони, той бе застрелял един. За негова отврата, останалите птици се бяха спуснали върху по-пресните останки от своя другар. Бяха гледали боеца с наклонени глави, сякаш той е излишен. Същия поглед виждаше и в очите на околните аристократи.
— Кой може да сте вие, добри ми сър? — рече дама от дясната страна на Ейдриън.