Майнс прекоси улицата. За да избяга от немилостивия вятър, той се сви край стълбите на верандата. Кракът му неочаквано потъна и с размахани ръце момчето падна няколко стъпала надолу. Приземи се по гръб сред облак сняг, за момент заслепил очите му. Ръцете му напипаха панти. Последващото му търсене откри и голям катинар.
Изправи се и се отръска. Тогава забеляза пролука под стълбите, някакъв отвор за оттичане, зейнал при падането му. Чувайки колата на касапина да наближава, Майнс бързо се шмугна в пролуката.
— Какво ще желаете днес, сър?
— Гъше.
— А говеждо? Или може би свинско?
— Утре започва Кървавата седмица, тъй че ще изчакам.
— Намират ми се вкусни гълъби, както и няколко пъдпъдъка.
— Ще взема пъдпъдъците. Гълъбите си ги задръж.
Майнс не се беше хранил от миналото утро, така че този разговор за храна изпълни устата му със слюнка.
— Много добре, господин Дженкинс. Убеден ли сте, че не желаете нищо друго?
— Това е всичко.
Дженкинс, помисли си Майнс, това вероятно е името на прислужника, а не на стопанина.
По стълбите отекнаха стъпки и хлапето затаи дъх. Слугата измете снега от входа на подземния килер и го отвори.
— Ама че студ — промърмори Дженкинс, изчезвайки нанякъде.
— Така е сър, така е.
Момчето на касапина отнесе гъската, вече обезглавена и почистена, в килера, сетне се върна при колата, за да вземе и пъдпъдъците. Може би заради студа, може би заради глада, или пък мисълта за пет сребърни — а най-вероятно и трите фактора допринесоха — Майнс се шмугна като съсел през отворения капак, без да обмисля решението си. Сви се зад куп чували, които миришеха на картофи. Стаи дъх. Момчето донесе и тези птици, държейки ги за краката, сетне излезе. Капакът се затръшна и Майнс чу как заключват.
След брилянтния свят на слънце и сняг очите на Майнс дълго време не можеха да привикнат с мрака. Хлапето остана неподвижно. Слушаше. Стъпките на прислужника отекнаха над главата му, но скоро заглъхнаха и настъпи тишина. Знаеше, че няма как да избяга незабелязан, но избра да не се притеснява за това. Щеше да търти при следващата доставка. Щеше да изскочи изненадващо, а веднъж озовеше ли се навън — иди го гони.
Скоро очите на Майнс привикнаха към слабата светлина, процеждаща се измежду дъските. Килерът бе хладен, макар в сравнение с уличния студ да му се струваше приятен. Беше изпълнен с щайги, чували и стомни. От тавана висяха парчета сланина. Пълна със слама щайга мътеше повече яйца, отколкото той можеше да преброи. Майнс изля едно от тях в устата си. Намирайки тенекия с мляко, отпи две големи глътки, изпълнили устата му с каймак. Гъст и сладък, той предизвика доволна усмивка на оцапаните му устни. Чувстваше се сякаш е попаднал в съкровищница. Можеше да прекара живота си там, криейки се по ъглите, спейки върху чувалите, угоявайки се до насита. Иманярствайки из рафтовете, откри гърненце с меласа. Опитваше се да го отвори, когато дочу гласове над главата си.
Неясните гласове идваха по-близо.
— Остатъка от деня ще бъда в двореца.
— Веднага ще докарам каретата, милорд.
— Двамата с По отнесете медальона при майстора на сребро. Да направи дубликат. Не го оставяйте там, не го изпускайте от очи. Останете с него. Медальонът е изключително ценен.
— Да, милорд.
— И вечерта го донесете обратно. Предполагам няма да приключи за един ден, така че ще трябва да го занесете неколкократно.
— Ами вечерята ви, милорд? Със сигурност мистър По…
— Ще се нахраня в двореца. Няма да поверя това на По. Той идва само за защита.
— Но, милорд, та той е почти дете…
— Няма значение, прави каквото ти казвам. Къде е Добс?
— Почиства спалнята, ако не се лъжа.
— Вземете и него. Няма да ви има цял ден, а не искам да го оставям тук сам.
— Да, милорд.
Милорд, милорд! Майнс беше готов да изкрещи от яд. Защо просто не се обърнеш към мухльото по име?
Майнс се ослушва дълго време, преди да реши, че къщата е празна. Прекоси килера, изкачи се по стълбите, опита капака към къщата. Той се отвори. Тих като мишка — и също тъй предпазлив — хлапакът внимателно излезе. Една дъска проскърца под тежестта му. Момчето застина ужасено, но нищо не се случи.