Ройс отпи и се замисли.
— Можеш ли да го спасиш?
— Ейдриън? — Мерик замлъкна, сетне продължи. — Да.
Думата увисна във въздуха.
— Какво искаш? — каза Ройс.
— Интересно, че питаш. Оказва се, че имам друга работа, за която ти би бил идеален.
— Какъв тип?
— Намери и вземи. Още не мога да ти дам подробности, но е рисковано. Две групи вече са се провалили. Разбира се, аз не съм участвал в тези опити, нито ти беше начело на операцията. Съгласи се да участваш и аз ще се погрижа нищо да не се случи на Ейдриън.
— Оттеглих се.
— Узнах за този слух.
Ройс пресуши чашата си и се изправи.
— Ще си помисля.
— Не се бави прекалено, Ройс. Ако искаш да се заема, ще се нуждая от няколко дни подготовка. Повярвай ми, помощта ми ще ти е нужна. Опитът за спасяване няма да успее. Затворът е джуджешки.
Глава 14
Денят на турнира
По съвместителство предсмъртните квикове на обречените животни послужиха и като родилен плач на първото утро от Кървавата седмица. Тя се провеждаше неизменно всяка зима, но нямаше фиксирано начало — зависеше от обилието на прибраната реколта. Това бе любимата част от зимата на сираците в Акуеста.
Нищо не биваше изхвърляно — крака, муцуни, дори и кости биваха продавани. Претрупаните с работа касапи не можеха да държат всичко под око. Градските месарници бяха наобиколени с групи бедняци, които като лешояди кръжаха наоколо и само дебнеха някой по-залисан месорезач. Повечето касапи наемаха допълнителна ръка за този период, но нямаше как да оценят по достойнство заплахата. Никога нямаше достатъчно ръце, които безопасно да пренесат месото, нито достатъчно очи, които да го опазят. Някои дръзки нападения дори завършваха с плячкосан бут. С напредването на деня и умората на работниците, някои отчаяни касапи се принудиха да наемат самите крадци.
Майнс бе напуснал Гнездото рано, дирейки да чопне нещо за закуска. Слънцето едва надникваше над града, когато хлапакът съумя да задигне хубав къс говеждо от Кланицата на Гилим. След един особено силен касапски замах, парче крак се бе плъзнало по масата и полетяло в снега. Майнс имаше късмета да се намира на точното място в подходящото време. Грабна месото и затича, притиснал кървавия къс под туниката си. Евентуалните зърнали търчащото хлапе можеха да заключат, че е ранено смъртоносно.
Нямаше търпение да заръфа плячката си, но изваждането ѝ на показ носеше рисковете да му бъде отнета от някое по-силно дете. Или още по-лошо, някой касапин или стражник можеше да го види. Щеше му се Бранд и Елбрайт да бяха с него. Те бяха отишли при касапниците из Косуол, където щеше да се обработва по-голямата част от месото. Боевете щяха да бъдат безмилостни. Възрастни мъже се сражаваха редом с безпризорните за късче жили. Майнс беше прекалено дребен, за да се конкурира. Дори и да успееше да грабне някое парче, щяха да му го отнемат, пребивайки го до смърт. Останалите двама можеха да се бият. Елбрайт беше висок почти колкото останалите мъже, а Бранд беше дори още по-едър. Майнс обаче трябваше да се задоволява с по-малките месарници.
Стигайки улицата пред Гнездото, Майнс спря. Трябваше да влезе вътре, но мисълта какво може да намери там го плашеше. В бързането да се измъкне рано бе забравил за Кайн. През последните няколко дни шумното хриптене често го будеше, но тази сутрин не помнеше нищо подобно.
Твърде много смърт беше видял. Познаваше осем момчета — приятели — които бяха умрели от студ, болест или глад. Често умираха зиме, телата им вкочанени от мраз и смърт. Всяка безжизнена черупка някога бе представлявала личност — която се бе смеела, шегувала, търчала, плакала — а сега беше просто вещ, подобно на скъсан килим или счупен фенер. Намирайки останките, Майнс ги завличаше върху купчината — зиме винаги имаше купчини. Без значение на какво разстояние трябваше да придвижи трупа, то винаги изглеждаше безкрайно. Припомняше си добрите моменти, които бяха преживели заедно. Сетне свеждаше поглед към бледата безжизнена форма.
Това аз ли ще съм един ден? Дали някой ще ме завлече до някаква купчина?
Стисна зъби, влизайки в алеята, покатервайки се на покрива и издърпвайки дъската. Загърбвайки ярката слънчева светлина, Майнс се шмугна в пролуката. Гнездото беше тихо и мрачно — не се чуваше дишане. Майнс се протегна, представяйки си студеното, вдървено тяло на Кайн. Мисълта накара ръката му да затрепери, докато опипваше с разперени пръсти. Докосвайки копринената материя на робата, Майнс се отдръпна, когато тя засия.
Кайн го нямаше.
Робата лежеше празна — като че Кайн се беше стопил през нощта. Момчето придърпа одеждата към себе си. Сиянието се усили, осветявайки всяко ъгълче. Празно. Кайн го нямаше. Даже тялото му не бе останало.