— Помогнете му да се изправи! — тя пристъпи към детето, но Нимбус я хвана за ръката.
— Мястото не е подходящо, милейди — очите му указаха тълпата около каретите. Мнозина протягаха врат, за да видят какво се случва. — Днес вече раздразнихте регент Салдур.
Тя спря, сетне погледна към момчето.
— Качете го в каретата — заръча Амилия на пазачите.
Те повдигнаха хлапето и го блъснаха напред. Момчето изпусна вързопа си и го вдигна веднага, вмъквайки се в каретата. Амилия погледна към Нимбус, който сви рамене. Двамата също се качиха.
С ужасено изражение, момчето се бе свило на отсрещната седалка.
Менторът огледа хлапето критично.
— На десет е, най-много на дванадесет. Със сигурност сирак, почти див. Какво според вас носи в торбата? Умрял плъх?
— Престани, Нимбус — смъмри го Амилия. — Естествено, че не. Най-вероятно това е обядът му.
— Именно — съгласи се наставникът.
Амилия го прониза с поглед.
— Тихо, плашиш го.
— Аз? Той е този, който дойде при нас с мистериозната си мръсна торба.
— Добре ли си? — нежно се обърна Амилия към момчето.
То съумя да кимне, макар и едва-едва. Очите му непрекъснато скачаха из вътрешността на каретата, но неизменно се връщаха на Амилия, като че бе омагьосано.
— Съжалявам за пазачите. Отнесоха се ужасно с теб. Нимбус, намират ли ти се медни монети?
Царедворецът изглеждаше безпомощен.
— Съжалявам, милейди. Нямам навика да нося пари.
Разочарована, Амилия въздъхна, сетне се опита да си наложи щастлива физиономия.
— Какво искаше да ми кажеш? — запита тя.
Момчето облиза устни.
— А-аз имам нещо за императрицата — то погледна към чантата.
— Какво е то? — Амилия се опита да не потръпва от вероятните възможности.
— Чух… ами… казват, че тя днес не могла да дойде на турнира, защото била болна. Тогава разбрах, че трябва да ѝ занеса това — то потупа торбата.
— Да ѝ занесеш какво? Какво има там?
— Нещо, което може да я излекува.
— Олеле. Наистина е мъртъв плъх, нали? — Нимбус потръпна, отвратен.
Момчето отвори торбата и измъкна сгъната бляскава роба, каквато Амилия никога не бе виждала.
— Това спаси живота на най-добрия ми приятел — излекува го за една нощ. Тя… тя е вълшебна!
— Реликва? — предположи Нимбус.
Амилия се усмихна на момчето:
— Как се казваш?
— Наричат ме Майнс, милейди. Не мога да кажа как е истинското ми име, но и Майнс става.
— Е, Майнс, това е щедър подарък. Робата изглежда много скъпа. Не смяташ ли, че ти трябва да я задържиш? Със сигурност е по-добре от това, което носиш в момента.
Майнс поклати глава.
— Смятам, че тя иска да я дам на императрицата — да ѝ помогне.
— Тя иска? — запита Амилия.
— Малко е трудно да се обясни.
— Подобни неща определено са — вметна царедворецът.
— Можете ли да ѝ я дадете?
— Може би трябва да му позволиш той да ѝ я даде — предложи Нимбус.
— Сериозно ли? — отвърна тя.
— Искаше да се извиниш за грубостта на пазачите, нали? За такива като него срещата с императрицата ще е повече от достатъчна компенсация. Пък и той е само хлапе. Никой няма да се заинтересува.
Амилия се замисли, загледана в ококореното хлапе.
— Какво мислиш, Майнс? Би ли искал да я връчиш лично на императрицата?
Момчето изглеждаше, сякаш ще припадне.
Модина бе открила мишка в стаята си три месеца по-рано. Запалвайки светлината, животинката бе замръзнала ужасено в средата на помещението. Вдигайки я, бе усетила малките гърдички да се повдигат учестено. Очевидно паникьосана, мишката се взираше в нея с тъмните си очички. Модина си бе помислила, че животното може да умре от страх. Дори след като я остави на пода, мишката отново не помръдна. Едва след като светлината бе угасена, няколко минути по-късно я чу да драска по пода. Мишката повече не се яви — досега.
Той не беше същата мишка, обаче изглеждаше точно като нея. Нямаше козина, опашка и мустаци, но очите не можеха да бъдат сбъркани. Стоеше застинал от страх, единственото движение предизвикано от треперенето му.
— Мишка ли каза, че се казвал?
— Майнс май беше — поправи я Амилия. — Майнс, нали?
Момчето не каза нищо, притискайки торбата към гърдите си.
— Срещнах го на турнира. Иска да ти даде подарък. Хайде, Майнс.
Вместо да каже нещо, Майнс рязко протегна чантата напред.
— Иска да ти даде това, защото Салдур оповести, че си прекалено болна, за да посетиш турнира. Казва, че имало лечебни сили.
Модина взе чантата, отвори я и извади робата. Макар че бе набутана в стария мръсен чувал, одеждата сияеше — отгоре ѝ нямаше никакви петна или гънки.