— Красива е — откровено рече тя, разгръщайки подаръка и гледайки как светлината играе върху плата. — Напомня ми за един познат. Ще я пазя грижливо.
Чувайки тези думи, момчето се насълзи. Падайки на колене, то докосна лице в пода.
Объркана, Модина погледна към Амилия, но секретарката само сви рамене. Императрицата се взря в хлапето за миг, сетне каза:
— Изглежда умрял от глад.
— Да го заведа ли в кухнята?
— Не, остави го тук. Прати да донесат храна.
След като Амилия напусна стаята, Модина положи робата на един стол и приседна на ръба на леглото, гледайки момчето. То не бе помръднало, все още коленичило с опряно в пода чело. След няколко минути Майнс погледна нагоре, но не каза нищо.
Модина нежно заговори:
— Аз също много добре умея да мълча. Можем да седим в мълчание с дни.
Устните на момчето потрепнаха. То отвори уста, сетне спря.
— Не се притеснявай, говори.
Веднъж заговорило, думите му избликнаха, сякаш се нуждаеше да изговори всичко на един дъх.
— Просто исках да се оправите, това е. Наистина. Донесох ви робата, защото тя спаси Кайн. Излекува го за една нощ, наистина. Той умираше, на сутринта сигурно щеше да е умрял. Обаче робата го накара да се почувства по-добре. А днес казаха, че ви било зле. Знаех, че трябва да ви я донеса, разбирате ли?
— Съжалявам, Майнс, но една роба не може да ме излекува.
Момчето се навъси.
— Но… тя излекува Кайн, а устните му бяха посивели.
Модина отиде и седна на пода пред него.
— Зная, че си имал благородно намерение, подаръкът е чудесен, но някои неща не могат да бъдат поправени.
— Но…
— Без но. Трябва да спреш да се притесняваш за мен, разбра ли?
— Защо?
— Трябва. Ще направиш ли това за мен?
Момчето повдигна глава и срещна погледа ѝ.
— Бих направил всичко за вас!
Покъртиха я искреността и убедеността на тона.
— Обичам ви — додаде то.
Тези две думи я разтърсиха. Макар да седеше на пода, императрицата протегна ръка, за да се успокои.
— Не — рече тя. — Не можеш. Ти току-що ме ви…
— Напротив.
Модина поклати глава.
— Не! — сопна се тя. — Никой не ме обича!
Момчето се сви като ударено. Отново погледна към пода и добави:
— Но аз ви обичам. Всички го правят.
Императрицата се взираше в него.
— Какво искаш да кажеш с „всички“?
— Всички — рече момчето, объркано. Посочи към прозореца.
— Имаш предвид хората в града?
— И тях, но не само. Навсякъде. Всички ви обичат — повтори момчето. — Отвсякъде в града се стичат хора. Чувам ги да говорят. Идват да ви видят. Всички казват как светът щял да бъде по-добър заради вас. Как щели да умрат заради вас.
Замаяна, Модина бавно се изправи.
Тя се обърна и отиде до прозореца, където зарея поглед в далечината — над покривите, към хълмовете и към заснежените планини отвъд.
— Нещо лошо ли казах? — попита Майнс.
Тя се извърна.
— Не. Нищо подобно. Просто — Модина спря. Отиде до огледалото и прокара пръсти по стъклото. — Остават още десет дни, нали?
— Да, защо?
— Защото ти ми даде подарък и бих искала да ти дам нещо в замяна, а изглежда, че все още имам време.
Тя отиде до вратата и я отвори. Отвън, както винаги, Джерълд стоеше на пост.
— Джерълд — рече тя, — би ли ми направил една услуга?
Глава 15
Ловът
— Честит празник, сър Ейдриън — жизнерадостно рече момиче, когато той надникна извън стаята. Тя бе една от кикотещите се камериерки, които му се усмихваха и му правеха реверанс след първия ден на турнира. След второто съревнование пажовете бяха започнали да му се покланят, а войниците му кимаха. Третата победа, макар чиста като останалите, бе най-лоша, защото му бе спечелила вниманието на всеки благородник и рицар в двореца. След всеки двубой му се предоставяше избор да остане в стаята си или да посети залата за пиршества. Предпочитайки да бъде сам, Ейдриън обикновено избираше първото.
И това утро, без разлика от другите дни, Ейдриън се разхождаше безцелно из двореца. Няколко пъти видя Албърт отдалеч, но никой от двамата не се опита да подхване разговор. Нямаше следа от Ройс. Прекосявайки фоайето, той поспря. Стълбището се издигаше нагоре, украсено със свещи и боядисани дървени орнаменти. Четири етажа по-нагоре момичето, което някога познаваше като Тракия, сигурно все още спеше в леглото си. Постави крак на първото стъпало.
— Сър Ейдриън? — заговори го мъж, когото не разпознаваше. — Отличен двубой направихте снощи. Нанесохте на Лоудън удар, който скоро няма да забрави. Даже по високите пейки се чу пукотът. Казват, че ще му трябва нов нагръдник и че сте му пукнали две ребра! Това се казва удар! Това се казва удар! Заради вас загубих доста в първите три двубоя, но оттогава си върнах всичко. Ще заложа на вас за финала. Направихте вярващ от мен. Накъде сте се отправили?