Ейдриън бързо отдръпна крака си.
— Никъде. Просто се разтягам.
— Просто исках да ви кажа да продължавате в същия дух. Ще викам за вас.
Мъжът напусна през главния вход, оставяйки Ейдриън на дъното на стълбите.
Какво ще направя, ще вляза в покоите ѝ неканен? Не съм говорил с нея над година. Дали ще ме мрази, задето не съм я посетил по-рано? Ще ме помни ли изобщо?
Отново погледна към стълбите.
Възможно е да е добре, нали? Това, че никой не я вижда, не е задължително да означава нещо.
Модина бе императрицата. Нямаше как да се отнасят зле с нея. Беше щастлива, когато живееше в Далгрен, а това беше мизерно малко селце, жителите на което биваха избивани нощем от чудовище.
Колко по-лош може да бъде животът в двореца?
За последен път се огледа наоколо и зърна двете сенки да се облягат небрежно край арката към тронната зала. Въздъхвайки, Ейдриън се отправи към слугинското крило, загърбвайки стълбището.
Слънцето още не бе изгряло напълно, обаче кухнята гъмжеше от активност. Огромни тенджери бълваха толкова гъст пушек, че чак стените плачеха. Касапи сечаха върху дъските си, издавайки заповеди. Момчета с кофи търчаха наоколо, крещейки в отговор. Момичета миеха прибори и съдове. Миризмите бяха силни и разнообразни. Някои, като тази на печен хляб, бяха великолепни, а други се носеха задушливи и неприятни. Тук, зад сцената, празникът се бе свел до охлаждане на тави захаросани ябълки и сладки във формата на снежинки.
Удивен, Ейдриън пристъпи в кухнята. Още при прекрачването на прага се извърнаха глави, работата забави обороти, сетне всичко спря. В помещението стана толкова тихо, че можеше да се чуе капенето на един мокър черпак, в добавка с кипящата вода и огньовете, весело хрупащи цепеници. Целият персонал се взираше в него — сякаш влезлият имаше две глави или три ръце.
Ейдриън приседна край една маса. Скромността на това кътче предполагаше, че тук кухненският персонал се храни. Боецът се опитваше да изглежда небрежно спокоен, но при цялото това внимание бе невъзможно.
— Какво има пък сега? — прогърмя гласът на едър брадат готвач, който около очите си имаше бръчици. Забелязвайки Ейдриън, въпросните очи се стесниха рязко. Показа — макар и само за миг — че има и друга страна, както игриво куче внезапно може да заръмжи към непознат.
— Мога ли да ви помогна, сър? — запита той, приближавайки се към Ейдриън със сатър в ръка.
— Не искам да преча на работата. Просто се надявах да намеря малко храна.
Готвачът го огледа внимателно.
— Рицар ли сте, сър?
Ейдриън кимна.
— Станали сте рано. Ще наредя да донесат желаното от вас в залата за пиршества.
— Всъщност бих предпочел да се нахраня тук. Това проблем ли ще представлява?
— Извинете? — рече готвачът, объркан. — Ако позволите да попитам, защо му е на благородник като вас да се храни в горещата, мръсна кухня, заобиколен от тракането на съдове и бъбренето на слугини?
— Просто се чувствам по-удобно тук — рече Ейдриън. — Смятам, че човек трябва да е спокоен, когато се храни. Разбира се, ако това ще ви затрудни… — той се изправи.
— Вие сте сър Ейдриън, нали? Не успях да намеря време да посетя турнирите, но както можете да се убедите сам, по-голямата част от персонала ми го е сторила. Вие сте доста известен. Чувал съм много истории за вас и за неотдавнашната ви сполука. Истина ли са те?
— За историите не мога да кажа, но се казвам Ейдриън.
— Приятно ми е. Аз съм Ибис Тинли. Седнете, сър. Веднага ще ви приготвя нещо.
Той се извърна, гълчейки хората си да пристъпят отново към работа. Много от слугите продължиха да поглеждат към Ейдриън, хвърляйки по едно око тайно от главния готвач. Скоро Ибис се завърна с чиния пилешко, пържени яйца, сухари и халба тъмна бира. Пилето беше толкова горещо, че опари Ейдриъновите пръсти, а сухарите димяха, когато ги разчупи.
— Оценявам това — каза Ейдриън на Ибис, захапвайки един сухар.
Ибис го изгледа изненадано, сетне се изкикоти.
— Велики Мар! Благодарите на готвач за храната! Историите са истина, нали?
Ейдриън сви рамене.
— Случва се да забравя, че съм благородник. Докато бях от простолюдието, винаги знаех какво е да си благороден, но не и сега.