Готвачът се усмихна.
— Лейди Амилия има същия проблем. Хубаво е да видя свестни хора да се издигат. Казват, че вие сте помитали наред всички изправили се срещу вас рицари. Дори чух, че на откриването на турнира сте яздили срещу сър Муртас без шлем!
Ейдриън кимна с пълна уста пиле, което местеше наляво-надясно, за да не си изгори езика.
— Когато някой стори нещо подобно — продължи Ибис — и идва от калта като всички нас, то той спечелва сърцата на долните класи. Тъй е. Онези от нас с мърляви лица и потни гърбове ужасно се вълнуваме от подобните на вас, сър.
Ейдриън не знаеше как да отговори и се задоволи да преглътне пилешкото. Бе яздил, съпровождан от оглушителен рев при всяка своя поява, но не участваше заради аплодисментите. Целта му бе мрачна, тайна, недостойна за аплодиране. Бе повалил петима рицари, според правилата на турнира — придобивайки собственост над конете им. Ейдриън бе отказал. Не само не се нуждаеше от конете — не ги заслужаваше. Искаше само да спаси Ариста и Гаунт. В ума му цялата работа бе омърсена. Вземането на нещо друго от победите — дори удоволствието от успеха — щеше да бъде погрешно. Ала тълпите продължаваха да ликуват гръмко, смятайки го за скромен и добродетелен, вместо за онова, което бе в действителност — изчакващ убиец.
— Сега ще се сражавате с Бректън, нали? — попита Ибис.
Ейдриън кимна мрачно.
— Утре. Днес има някакъв лов.
— О, да, ловът със соколи. Днес ще опека много дивеч. Значи вие няма да участвате?
— Тук съм само за турнира — успя да рече Ейдриън, макар устата му отново да бе пълна.
Ибис наклони глава.
— За рицар, който почти е спечелил турнира на Зимния фестивал, не изглеждате особено щастлив. Надявам се не е заради храната.
Боецът поклати глава:
— Храната е страхотна. Надявам се, че ще мога и да обядвам тук.
— Заповядайте по всяко време. Ха! Звуча като гостилничар или лорд. Аз съм просто готвач — посочи с палец над рамото си. — Да, онези мелези треперят от гласа ми, но вие сте рицар. Можете да ходите, където си поискате. Но… ако след храната ми сте в настроение за малко щедрост, бих ви помолил за една услуга.
— А именно?
— Лейди Амилия заема специално място в сърцето ми. Тя ми е като дъщеря. Сладка девойка е, изглежда отскоро харесва сър Бректън. Той е добър, чувал съм, че е сносен копиеносец, но вероятно ще го надвиете. Не искам да кажа нищо против вас — за човек на моята позиция би било същинска глупост дори да намекне подобно нещо, но…
— Но?
— Някои рицари се стараят да нанесат колкото се може повече поражения, прицелвайки се в забралото и прочие. Ако нещо подобно се случи на Бректън… Просто не искам Амилия да страда. Тя никога не е имала късмет. Идва от бедно семейство, работила е усилено цял живот. Дори и сега онова коп… искам да кажа, регент Салдур, я пришпорва ден и нощ. Но даже и така в последно време тя е щастлива. Бих искал това да се запази.
Ейдриън се беше съсредоточил върху чинията си, обирайки жълтъка с късче хляб.
— Та, ако това е възможно, би било чудесно да не наранявате много Бректън. Зная, естествено, че понякога не зависи от вас. Мили Марибор, зная. Но от разговора с вас разбрах, че сте свестен човек. Ха! Дори не зная защо заговорих за това. Вие ще постъпите правилно. Зная. Дайте да ви налея още бира.
Ибис Тинли се отдалечи, отнасяйки със себе си халбата и апетита на Ейдриън.
В много отношения Амилия се чувстваше като бебе, което Салдур бе акуширал в онзи кухненски ден, когато я издигна в дама. В момента представляваше малко дете, все още опитващо се да усвои прости действия и често допускащо грешки. Никой не казваше нищо. Никой не сочеше, превивайки се от смях, ала имаше многозначителни погледи и полуприкрити усмивки. Чувстваше се изгубена, опитвайки се да избегне многобройните капани и опасности на куртоазния живот, без да разполага с карта.
Когато издокарани благородници се обръщаха към нея с милейди, Амилия се чувстваше неловко. Странно беше да вижда как пазачите застават мирно при приближаването ѝ. Особено същите онези войници, които само година по-рано ѝ се бяха усмихвали похотливо. Бе сигурна, че стражниците все още я оглеждат цинично, а благородниците все още ѝ се присмиват, но сега го правят зад маската на любезност. Според нея единственият начин да избегне тихия присмех бе да се впише в обстановката. Ако не се препъваше, докато ходи, не разливаше вино, не говореше прекалено гръмко, не носеше погрешните цветове, не преценяваше грешно кога да се смее и кога да остане сериозна, може би щяха да забравят, че някога им бе мила чиниите. Всяко общуване с аристократи беше за Амилия мъчение, но когато обстановката бе непозната, направо ѝ прилошаваше. Затова Амилия не закуси в деня на лова.