— Малки и мършави са, но са мои! — последва оповестяването си с безгрижен, весел смях.
— Да разбирам ли от настроението ти, че не си ловувала сама?
Амилия не каза нищо, само се усмихна. Сключвайки ръце зад гърба си, тя плавно се завъртя из кухнята, размятайки пола.
— Хайде, момиче. Не си играй с мен.
Тя отново се изсмя, завъртя се и обяви:
— Той бе край мен почти през целия ден. Съвършен джентълмен, бих добавила. И мисля… — тя се поколеба.
— Какво мислиш? Изплюй камъчето, девойче.
— Мисля, че той ме харесва.
— Ба! Естествено, че те харесва. Но какво каза той? Прямо ли призна? Стихове ли рецитира? Да не те е целунал насред полето?
— Да ме е целунал? Той е твърде благопристоен за подобна вулгарност, но беше много нервен… дори глуповат. И не можеше да откъсне очи от мен.
— Глуповат? Сър Бректън? Момиче, завъртяла си му главата. Тъй е. Добър улов, бих казал, наистина добър улов.
Амилия не можа да се сдържи и се изсмя отново, този път отмятайки въодушевено глава назад и шумолейки с роклята си. Тогава видя Ейдриън и спря.
— Извинете, просто се храня късно — рече той. — След минутка ще съм приключил.
— О, не. Не е нужно да напускате. Просто не ви видях. Като се изключи персонала, аз съм единствената идваща тук — или поне така си мислех.
— Тук е по-удобно от залата — рече Ейдриън. — Прекарвам дните си в дуели с рицари. Не искам да се съревновавам с тях и на трапезата.
Тя отиде до него, изглеждайки объркана.
— Не говорите като рицар.
— Това е сър Ейдриън — уведоми я Ибис.
— О! — възкликна тя. — Вие сте помогнали на сър Бректън и бедния ми Нимбус, когато са били нападнати. Много мило от ваша страна. И също така сте онзи, който на турнира яздеше без шлем. Вие… повалихте всеки свой опонент от първия опит, а в щита ви няма счупено копие. Много сте добър, нали?
— Утре сутринта ще се изправи срещу сър Бректън за титлата — напомни ѝ готвачът.
— Точно така — тя ахна, вдигайки ръка до устните си. — Някога изобщо бил ли сте повалян от седлото?
Ейдриън се усмихна срамежливо.
— Не и откакто съм рицар.
— О, аз не… не исках да… просто се чудех дали боли. Предполагам не е приятно. Дори и с бронята и уплътнението събарянето от галопиращ кон надали е за завиждане — в очите ѝ изгря притеснение. — Но всички други рицари са добре, нали така? Видях сър Муртас и сър Елгар на лова днес. Препускаха и се смееха, така че съм убедена, че всичко ще бъде наред, без значение кой ще победи.
— Зная, че утре е финалното сражение и че победата в турнира носи огромна чест. Разбирам от собствен опит желанието ви да се докажете на онези, които гледат отвисоко на вас. Но ви моля да имате предвид, че сър Бректън е добър човек — много добър човек. Никога не би ви наранил, доколкото зависи от него. Надявам се и вие се чувствате по същия начин.
Тя се насили да му се усмихне.
Ейдриън остави хляба си, тъй като отвратително усещане жегна стомаха му. Трябваше да спре да се храни в кухнята.
Акробатите бързо оформиха човешката си пирамида. Скачайки един по един във въздуха, със салто се приземяваха на долните рамене. Не спираха да прелитат, докато последният не се протегна и не докосна тавана на огромната зала. Въпреки вълнуващото представление, Амилия не гледаше. Бе виждала номера на подбора и впоследствие на репетициите. Очите ѝ следяха публиката. С напредването на празненствата забавленията ставаха все по-грандиозни и екстравагантни.
Тя задържа дъх. Залата избухна в аплодисменти.
Хареса им!
Оглеждайки се за виконт Албърт Уинслоу, тя го зърна да ръкопляска с високо вдигнати ръце. Двамата си размениха широки усмивки.
— Помислих си, че ще умра от притеснение към края — прошепна Нимбус от мястото си до Амилия. Лицето му почти се беше изчистило от белезите, а досадният свирещ звук от носа му бе изчезнал.
— Да, наистина беше отлично — отбеляза крал Росуорт от Дънмор.
На всяко пиршество кралят и кралицата седяха от дясната страна на Амилия, а Нимбус винаги сядаше отляво.
Крал Росуорт беше огромен. Пред него херцогът и херцогинята на Рочел изглеждаха дребни. Тумбестата му фигура бе повторена в миниатюра от лицето му, провиснало под собствената си тежест. Амилия си представяше, че дори и да беше слаб, Росуорт пак щеше да е провиснал като стар кон. Жена му, Фреда, макар да не беше никак хилава, бе слаба в сравнение с него. Беше суха и неприязнена както на вид, така и по маниери. За щастие двойката бе предимно мълчалива — поне до третата чаша вино. Тази вечер Амилия бе изгубила бройката, но предположи, че рубиконеният бокал вече трябва да е изпразнен.