— Чудя се, дали е влюбена в регент Етелред — предположи Верна, дъщерята на Дилън. — Бас държа, че е много красив. Трябва да е чудесно да си императрица и да живееш в онзи пълен със слуги палат, където рицари ти целуват ръката.
— Човек би си помислил, че тя ще си спомни дребните хора, които се грижеха за нея като за дъщеря — горчиво каза Ръсел.
— Ръс! — смъмри го Лина. Очите ѝ се плъзнаха по високите стени на двореца, които се извисяваха над шатрите. — Бедното момиче преживя толкова много. Я погледни. Смяташ ли, че е щастлива с всички онези проблеми, които са ѝ на главата? Войни и прочие. Смяташ ли, че ѝ е останало време да мисли за старите си съседи, камо ли да ни издирва къде сме? Не, разбира се!
— Извинете, сър Ейдриън, време е — обяви Ренуик, повел Злонамерен.
С помощта на табуретка Ейдриън яхна украсения кон.
— Това са мои приятели — рече на оръженосеца си. — Погрижи се за тях.
— Да, сър.
— „Да, сър“! Чухте ли това? — Дилън се плесна по бедрото. — Еха, да бъдеш рицар и да участваш във финала на Зимния турнир. Сега трябва да си най-щастливия човек на земята.
Ейдриън се вгледа в лицата им и се опита да се усмихне, преди да поеме към позицията си.
Тълпата избухна в аплодисменти при излизането на двамата рицари. Надвисналите облаци бяха по-гъсти от преди, сякаш изсмукали цветовете от банерите и флаговете. Докато заставаше край бариерата си, Ейдриън чувстваше студ — отвън и отвътре.
Срещу него Бректън изчакваше, покривалото на коня му се развяваше на вятъра. Оръженосците заеха местата си на подиума, до копията. Хералдът, мъж със сериозно изражение и тежка дреха, пристъпи на платформата. Тълпата утихна, когато фанфарите оповестиха началото на процесията.
Начело вървяха Етелред и Салдур, следвани от крал Арманд и кралица Адълайн от Олбърн, крал Росуорт и кралица Фреда от Дънмор, крал Фредрик и кралица Джоузефин от Галеаннон, крал Рупърт от Ренидд — коронясан отскоро и все още ерген — и крал Винсънт и кралица Регина от Маранон. След монарсите вървяха принцовете и принцесите, канцлерът и камерхерът, лейди Амилия и Нимбус, архиепископите на кралствата. Последни пристигнаха рицарите и се настаниха по местата си.
Отново се разнесоха фанфари и хералдът се обърна към тълпата с гръмък и благоговеен глас:
— На тази светена земя, това турнирно поле, където се провеждат изпитания, разкриват се мъжество и добродетел, а истината излиза наяве, сме се събрали да станем свидетели на това съревнование на умелост и храброст. Днес Марибор ще отсъди кой от тези двама мъже ще завоюва титлата шампион на Зимния турнир!
Хората заликуваха и хералдът поспря, чакайки ги да утихнат.
— От лявата ми страна стои командирът на победоносната северна имперска армия, героят от битката при Ван Бенкс, синът на лорд Белстрад от Чадуик, спечелил благоразположението на лейди Амилия от Тарин дол — сър Бректън от Чадуик!
Тълпата отново избухна в аплодисменти. Ейдриън зърна Амилия, бясно ръкопляскаща с останалите.
— Вдясно ви представям най-новия член на рицарските редици, герой на Ратиборската битка, спечелил благоразположението на Нейно Имперско Възвишено Високопреосвещенство императрица Модина Новронска — сър Ейдриън!
Публиката зарева толкова силно, че Ейдриън усети нагръдника си да вибрира от виковете. Гледайки морето от простолюдие, почти можеше да си представи малко хлапе, застанало до баща си в напрегнато очакване.
— За шампионското звание, за честта на империята и за славата на Марибор ще се съревновават тези мъже. Нека Марибор дари победата на по-добрия!
Хералдът слезе сред звука на тромпети, които едва се чуваха над виковете на насъбралите се.
— Успех, сър — облечен в сиво непознат стоеше на Ейдриъновата позиция, държейки шлема му.
Ейдриън се огледа, но не видя Ренуик. Пое шлема и го постави на глава.
— И копието, сър — рече мъжът.
Щом го взе, Ейдриън усети разликата. На вид оръжието изглеждаше същото, но върхът беше тежък. Усещането бе по-добро, по-познато. Нямаше съмнение, че можеше да убие Бректън. Противникът му бе добър копиеносец, но Ейдриън беше по-добър.
Боецът отново хвърли поглед към трибуните. Амилия бе притиснала ръце към лицето си. Опита се да мисли за Ариста и Гаунт. Тогава очите му откриха празното място между Етелред и Салдур — тронът на императрицата — празното място на Модина.
Оповестявам вярата си в неговото умение, характер и чест. Зная, че сърцето му е справедливо, а намеренията добродетелни. Нека и двамата се сдобиете с чест в очите на Марибор и се съревновавате като истински и героични рицари.