— Само един, ако не се лъжа. Но неколцина други са били лошо бити. Бунтовниците викат императрицата.
— Чух ги. Скандират повече от час.
— След турнира не се доверяват нито на Етелред, нито на Салдур. Хората настояват за обяснение и ще приемат такова само от императрицата.
— Салдур ще дойде тук, нали? Ще иска да накарам Модина да каже нещо. Ще ми заповяда да накарам императрицата да обяви, че Бректън и Ейдриън са заговорничили за завземане на престола.
Нимбус въздъхна и кимна.
— Бих предположил.
— Няма да го сторя — предизвикателно рече Амилия. Изправи се и удари по бюрото си. — Сър Бректън не е предател, сър Ейдриън също. Няма да участвам в екзекуцията им.
— Ако не го направите, твърде вероятно е да споделите съдбата им — предупреди Нимбус. — Вдругиден Етелред ще бъде император. Ще властва официално и няма да има особена нужда от бавачката на Модина.
— Обичам го, Нимбус.
Това бе първият път, когато изричаше тези думите — първото признаване, дори и пред самата себе си.
— Не мога да им помогна да го убият. Не ме интересува какво ще правят с мен.
Нимбус се усмихна тъжно и седна в стола край бюрото ѝ. За пръв път сядаше в присъствието на Амилия, без преди това да ѝ поиска разрешение.
— Предполагам наставник ще им е нужен още по-малко. Ейдриън очевидно сбърка нещо и е вероятно аз да бъда обвинен.
Отвън се разнесоха стъпки и двамата погледнаха нервно към затворената врата на кабинета.
— Сякаш идва краят на света — сълзи се стичаха по бузите на Амилия. — А сутринта бях толкова щастлива.
Двамата застинаха разтревожено, чувайки още неколцина души да притичват край вратата им.
— Смяташ ли, че трябва да нагледам Модина? — попита Амилия.
— Би било разумно — кимна Нимбус. — Императрицата обича да седи край прозореца. Трябва да е чула протестите и да се чуди какво става.
— Ще говоря с нея. След казаното от нея на пиршеството, кой знае какво си мисли?
Амилия се изправи.
Двамата тъкмо се отправяха към вратата, когато тя се отвори рязко и вътре влетя регент Салдур. Лицето му бе почервеняло, зъбите стиснати. Затръшна вратата след себе си.
— Ето! — регентът блъсна пергамент в ръцете на Амилия. Състоеше се от няколко неравни реда. — Накарай Модина да наизусти това. Да го е произнесла до час — точно както е написано!
Извъртайки се, той отвори вратата.
— Не — каза тихо Амилия.
Салдур застина. Бавно, той затвори вратата и се обърна. Прониза я с поглед.
— Какво каза?
— Няма да карам Модина да лъже за сър Бректън. Това пише, нали? — тя погледна към пергамента и зачете: — „Мои верни поданици…“ — пропусна част. — „Бяха открити доказателства… сър Бректън и сър Ейдриън… извършили предателство към империята… виновни в най-долното престъпление, познато на бога и човека, и трябва да платят за злината си.“ — Амилия вдигна очи. — Няма да я карам да чете това.
— Как се осмеляваш? — Салдур се изправи в цял ръст и я изпепели с поглед отвисоко.
— Вие как се осмелявате? — предизвикателно отвърна тя. — Сър Бректън е велик човек. Верен, внимателен, мил, досто…
Салдур силно я зашлеви през лицето, запращайки я на пода. Нимбус понечи да се приближи към нея, но спря. Салдур не му обърна внимание.
— Ти беше миячка на чинии! Или си забравила? Аз те създадох! Хареса ли ти да се правиш на дама? Хареса ли ти да носиш хубави рокли и да яздиш на лов, където рицари ти се умилкваха? Убеден съм в това, но няма да позволя чувствата към сър Бректън да ти размътват главицата. Това не е игра, трябва да бъдеш по-внимателна. Разбирам, че си разстроена. Разбирам, че го харесваш. Но нищо от това няма значение. Аз изграждам империя! Съдбата на идните поколения е в нашите ръце. Не можеш да захвърлиш това, само защото си си паднала по някого, според теб изглеждащ зашеметяващо в броня. Искаш рицар? Ще уредя да получиш когото и да е рицар в кралството. Обещавам. Дори мога да уредя брак с престолонаследник, ако това е, към което се стремиш. Как ти се струва? Достатъчно възвишено ли е за теб, Амилия? Би ли искала да станеш кралица? Сторено. Важното сега е да спасим империята от срутване. Дадох ти власт, защото ми харесва коварството ти. Но това не подлежи на обсъждане. Не и сега. Сега може и да има само няколкостотин бунтовници — рече Салдур, посочвайки към прозореца ѝ, — но нещата ще се разчуят и след ден-два може да ни застраши гражданска война. Това ли искаш? Искаш да ме принудиш да пратя армията да избие стотици граждани? Искаш да опожаря града? Няма да стане. Чуваш ли?