С напредването на нощта Модина все още ги чуваше — гневни гласове и ядосани викове. Трябва да бяха стотици, може би хиляди. Търговци, фермери, моряци, касапи и пътни работници крещяха в един глас. Удряха по портите. Чуваше тропането. По-рано бе видяла дим да се издига край една от стените. В мрака виждаше проблясването на кладите и факлите.
Какво гори? Чучела на регентите? Самата порта? Може би са само готварски огньове, за да се хранят.
Модина стоеше на прозореца и се вслушваше във виковете, които студеният вятър донасяше до нея.
Вратата на спалнята ѝ рязко се отвори. Знаеше кой е и без да се обръща.
— Ставай, идиотке! Ще държиш реч, за да успокоиш хората.
Регент Салдур прекоси сумрачната стая, следван от Нимбус. Подаде му пергамент.
— Вземи това и я накарай да го прочете.
Нимбус бавно се приближи до регента и се поклони.
— Ваша милост, аз…
— Нямаме време за глупости! — изригна Салдур. — Просто я накарай да го прочете.
Регентът крачеше напрегнато, докато Нимбус бързо запалваше свещ.
— И защо няма пазач пред вратата? — запита Салдур. — Имаш ли представа какво можеше да стане, ако някой друг беше нахлул вътре? Още щом излезем се погрижи да има постови, за да не потърся друг заместник на Амилия.
— Да, Ваша милост.
Нимбус донесе свещта и поде:
— Негова милост почтително изисква да…
— Върви по дяволите — Салдур му изтръгна пергамента. Приближи го тъй близо до лицето на Модина, че тя нямаше как да го прочете, дори и да умееше. — Прочети го!
Модина не реагира.
— Добре, говори за Амилия. Винаги говориш за нея. Дори си отвори устата, когато я заплаших задето те оставила да си играеш с проклетото псе. Тогава какво ще кажеш за следното, императричке? Излизаш да прочетеш това — ясно и точно — или сладката ти Амилия ще бъде екзекутирана утре заедно с останалите. Не си мисли, че няма да го сторя. Вече я хвърлих в тъмницата.
Модина остана невъзмутима като статуя.
Салдур я удари по лицето. Тя се олюля, но не издаде нито звук. Не потрепна или премигна. От крайчеца на устата ѝ потече струйка кръв.
— Побъркана малка кучка! — удари я втори път.
Тя отново не реагира. Не показа нито болка, нито страх.
— Не съм сигурен дали изобщо ви чува, Ваша милост — рече Нимбус. — Нейно Високопреосвещенство има навика да изпада в транс, когато е стресирана.
Салдур се извърна и излезе.
Нимбус поспря, за да остави свещта на масата.
— Много съжалявам — прошепна, преди да последва регента.
Вратата се затвори.
Ласките на хладния нощен въздух успокоиха горещината от ударите на Салдур.
— Вече можеш да излезеш — рече Модина.
Майнс пролази изпод леглото. Самотната свещ бе достатъчна да покаже бледността му.
— Съжалявам, че трябваше да се криеш, но не исках да те забърквам в неприятности. Знаех, че той ще дойде.
— Всичко е наред. Студено ли ви е? Искате ли робата? — попита той.
— Да, би било добре.
Майнс отново се промуши под леглото и извади лъскавата одежда. Отръска я няколко пъти, преди нежно да обгърне раменете ѝ.
— Защо седите до прозореца? Ужасно студено е, а камъкът е твърд.
— Ти може да седнеш на леглото — каза тя.
— Зная, но вие защо седите там?
— Свикнала съм. Дълго време правех това.
Настъпи тишина.
— Той ви удари — каза Майнс.
— Да.
— Защо му позволихте?
— Няма значение. Вече нищо няма значение. Скоро всичко ще свърши. Утре е кулминацията на празника.
Помълчаха за няколко минути. Тя се взираше в града, осветен от проблясващите пламъци под прозореца. Зад нея Майнс шаваше неловко, но не заговори.
Накрая Модина каза:
— Бих искала да сториш нещо за мен.
— Знаете, че ще го направя.
— Искам да се върнеш в града. Този път искам да останеш там. Трябва да внимаваш и да си намериш безопасно място, докато нещата се успокоят. Но — и това е важното — искам никога вече да не идваш тук. Ще ми обещаеш ли?
— Да, ако това е желанието ви.
— Не искам да видиш това, което трябва да направя. Или впоследствие да бъдеш наранен заради него. Искам да ме запомниш такава, каквато съм била в последните дни с теб.
Тя се изправи, отиде до момчето и го целуна по челото.
— Помни какво казах и си спази обещанието.
Майнс кимна.
Модина го изчака да напусне стаята и стъпките му да утихнат. Загаси свещта, взе каната и строши огледалото.
Изпод брезента на количка с картофи Ройс оглеждаше двора. Особено внимание отдели на мрачните ъгли и празното място зад купчината дърва. Жълто сияние се издигаше пред портите, като че градът се бе подпалил. Долитаха викове, които се усилваха и настояваха Ейдриън и Бректън да бъдат пуснати. Невидимата тълпа призоваваше императрицата. Съвършената диверсия, но същевременно поставяше нащрек всеки дворцов пазач.