— Ще вървим ли в крайна сметка? — изръмжа Магнус, заровен наполовина в грудки. Отговорът на Ройс се състоеше в тихо измъкване. Джуджето го последва. Докато се промъкваха към кладенеца, крадецът бе впечатлен от тихите движения на Магнус. Ройс не изпускаше от очи пазачите. Никой от последните не обръщаше особено внимание на градината.
— Аз ли да те спусна или искаш първо аз да сляза? — прошепна Магнус.
— Не съществува сила, която би ме накарала да се оставя в ръцете ти.
Магнус промърмори нещо за липсата на доверие и приседна на кофата, притискайки здраво въжето между бедра. Ройс изчака джуджето да се настани, сетне започна да върти манивелата, докато Магнус не му даде знак да спре. Когато кофата олекна, Ройс я спусна до дъното, застопори макарата и заслиза по въжето.
Албърт бе осигурил пропуск на джуджето за вътрешния двор, представяйки го за част от организаторите на сватбата. На Магнус му трябваха само пет минути, за да определи разположението на тъмницата. Няколко тропвания с крак му разкриха къде под земята има кухини. Нощно спускане в кладенеца с Ройс бе разкрило останалото. Магнус прецени, че кладенецът, обсипан с дребни отвори за проветрение, върви успоредно с външната стена на затвора, предоставяйки на джуджето достъп до древните камъни. Единадесет поредни нощи Магнус бе продълбавал проход. Мерик се бе оказал прав — затворът наистина беше изработен от джуджета — но не му бе хрумнало, че Ройс може да си доведе джудже, особено такова с дълбок опит в прокопаването на камъни.
Спускайки се, Ройс забеляза слабо сияние откъм отвора на прохода. Самата дупка представляваше по-скоро тунел — заради дебелината на древните камъни. Свали торбата си, която съдържаше меч и фенер, и я подаде на джуджето. Камъкът очевидно бе затруднил дори и Магнус, защото проходът бе тесен. Макар и достатъчен за джудже, за Ройс беше доста неудобен. Надяваше се Ейдриън да успее да премине.
Тунелът изведе Ройс в малка килия, където на пода лежеше труп. Облечен в свещенически одежди и сгърчен на кълбо, мъртвецът вонеше ужасно. Помещението бе дребно, едва побрало трупа. Магнус се притискаше към стената, държейки кристал, от който се носеше зелено сияние.
Ройс посочи към светилото му.
— Откъде си взел това?
— Много по-добро от огниво, а? — Магнус се ухили и смигна. — Изкопах го. Джудже съм, забрави ли?
— Опитвам се — отвърна Ройс. Отиде до вратата, оправи се с ключалката и внимателно надникна. По стените имаше същата маркировка, която бе видял и в затвора Гутария — паяжинести орнаменти. Изследва процепа, където стените се срещаха с пода.
— Какво чакаш? Да вървим — рече Магнус.
— Бързаш ли занякъде? — прошепна Ройс.
— Студено е. Пък и мога да посоча множество по-добри места, където да бъдем. Дори вонята сама по себе си е достатъчна причина. Бих желал да свършваме с това.
— Аз ще вървя. Ти чакай тук и гледай някой да не ни изненада в гръб. И бъди внимателен.
— Ройс? — попита Магнус. — Справих се добре, нали? С камъните.
— Да. Отлична работа.
— След като всичко свърши… ще ми позволиш ли да изследвам Алвърстоун? Като награда — да покажеш, че оценяваш усилията ми и прочие.
— Ще получиш злато, точно както Албърт каза. Трябва да овладееш тази си обсесия.
Ройс пое по коридора. Мракът бе почти пълен, нарушаван единствено от сиянието на Магнусовия камък.
Бързо огледа проходите — нямаше пазачи. Повечето килии бяха празни, но дочуваше слаби движения и дишане иззад четири врати. Единственият друг звук бе ритмичното кап, кап, кап на кладенеца, отекващо измежду стените. Убеждавайки се, че е безопасно, Ройс запали фенера, но настрои нисък пламък. Отвори една от килиите и откри мъж да лежи неподвижно на пода ѝ. Русата му коса бе по-дълга, но Ройс бе убеден, че това е мъжът, когото бе видял в Авемпарта — Дигън Гаунт. Беше опасно измършавял, но все още дишаше. Крадецът го разтърси, но той не се свести. Оставяйки вратата отворена, Ройс продължи.
Отключи следващата килия и седящият на пода затворник вдигна глава. Приликата не можеше да бъде сбъркана и Ройс го разпозна моментално.
— Кой е там? — попита Бректън Белстрад, засенил очи от блясъка на фенера.
— Няма време за приказки. След минутка ще излезем.
Ройс отиде до следващата килия. Вътре спяха две жени. Едната не познаваше, а другата едва разпозна. Принцеса Ариста бе отслабнала страховито, облечена в парцали, покрита с множество ухапвания. Остави ги и се отправи към четвъртата килия.