— Нещата проработват от четвъртия опит — прошепна под нос, докато отваряше и последната врата.
Ейдриън бе опрял гръб в стената. Беше гол до кръста. Туниката му бе раздрана на ивици, омотани около ръката, крака и ребрата. От ризата си бе направил превръзка, стегнато притисната към страната му. Всяко парче плат бе подгизнало, но боецът все още дишаше.
— Събуди се, приятелче — прошепна Ройс, сръгвайки го. Ейдриън бе лъснал от пот.
— Крайно време беше. Започнах да мисля, че си избягал и си ме оставил.
— Обмислях го, но мисълта за Магнус в ролята на мой шафер реши нещата. Впрочем, хубава прическа. Отива ти, много рицарски изглеждаш.
Ейдриън се разсмя, но смехът му преля в болезнено изръмжаване.
— Подредили са те добре, нали? — каза Ройс, оправяйки превръзките. Пристегна тази при ребрата.
Ейдриън се сви.
— Тъмничарите не ме харесаха особено. Загубили пари, защото залагали срещу мен пет поредни пъти.
— Разбираемо. И аз бих постъпил като тях.
— Спасил си Ариста, нали? А Гаунт? Той жив ли е?
— Да, тя спи в съседната килия. Гаунт е в лоша форма. Ще трябва да го извлека. Можеш ли да вървиш?
— Не зная.
Ройс сграбчи партньора си през кръста и бавно му помогна да се изправи. Заедно се завлачиха по коридора към килията с тунела. Ройс бутна вратата, но тя не помръдна. Натисна по-силно, но нищо не се случи.
— Магнус, отвори — прошепна Ройс.
Не последва отговор.
— Хайде, Магнус. Ейдриън е ранен и ще ми трябва помощта ти. Отваряй.
Тишина.
Глава 18
Зимният фестивал
Сред мрака Амилия лежеше в ръцете на сър Бректън и се удивяваше на невъобразимото — как бе възможно едновременно да се потопи в блаженство и страх.
— Погледнете — прошепна рицарят.
Амилия вдигна глава и видя слаба светлина да се процежда около вратата на последната килия. В бледото сияние затворниците изглеждаха призрачнобледи, лишени от цвят. Принцеса Ариста, сър Ейдриън и Дигън Гаунт лежаха в коридора на общо легло, струпано със сламата от всички килии. Тримата изглеждаха като трупове, очакващи погребението си. Ребрата на сър Ейдриън бяха омотани с импровизиран бинт, почервенял заплашително. Принцесата бе толкова слаба, че вече не приличаше на себе си. Но най-зле от всички изглеждаше Гаунт, представляващ опъната върху костите кожа. Само немощното му дишане го отличаваше от неколкодневен мъртвец.
През нощта в затвора бе проникнал мъж, опитал се да ги освободи. Бе отключил килиите им, но планът за бягство се бе провалил. Сега мъжът обхождаше тъмницата.
— Утро е — рече сър Бректън. — Днес е Средата на зимата, кулминацията на Зимния фестивал.
Осъзнавайки, че светлината посочва нов ден, Амилия заплака. Бректън не попита защо. Просто я притисна към себе си. Понякога я потупваше по ръката и галеше косата ѝ по начин, който само преди ден тя би сметнала за невъзможен.
— Ще се оправите — успокои я той с изненадваща увереност. — Щом императрицата разкрие предателството на своите регенти, убеден съм, че нищо не ще я спре от това да ни спаси.
Амилия стисна треперещите си устни. Грабна ръката на рицаря и я стисна.
— Модина също е затворничка — заяви Ариста.
Амилия смяташе, че принцесата спи. Поглеждайки, срещна очите на Ариста, чиято глава бе извита достатъчно, за да ги наблюдава.
— Използват я като марионетка. Салдур и Етелред движат всичко.
— Значи тя е измислица? Всичко ли е измама? Дори и историята за Напаст Ръфъсова? — попита я Бректън.
— Това беше истина — отвърна Ариста. — Бях там.
— Били сте там? — попита Амилия.
Ариста понечи да заговори, но се задави. Отне ѝ момент, преди да си поеме треперещ дъх.
— Да. Тогава тя беше различна — силна, непоколебима. Обикновено момиче, но твърдо решена да спаси баща си, не позволяваше на нищо да я спре. Гледах я как се въоръжава с парче стъкло срещу неуязвимо чудовище, голямо колкото къща.
— Ето, милейди — рече Бректън. — Ако императрицата може да стори това, убеден съм…
— Не може да ни спаси! — захлипа Амилия. — Тя е мъртва!
Бректън я изгледа смаян.
Тя посочи към светлината.
— Днес е Средата на зимата. Модина се е самоубила при изгрев.
Тя обърса лице.
— Императрицата е умряла в стаята си, пред прозореца си, наблюдавайки първите лъчи на слънцето.
— Но… защо? — попита той.