— Не искаше да се омъжва за Етелред. Не искаше да живее. Нямаше причина да продължава. Тя… Тя…
Задавена от емоции, Амилия се изправи и закрачи по коридора. Бректън я последва.
Аристината кашлица събуди Ейдриън. Той се замъчи да се изправи, изненадан от слабостта си и сгърчил лице от болката. Приближи се достатъчно, за да повдигне главата на принцесата и да я отпусне върху бедрото си.
— Как сте? — попита той.
— Изплашена. Ами ти?
— Чувствам се отлично. Един танц?
— Може би по-късно — рече Ариста. Тялото ѝ бе покрито с грозни червени белези. — Звучи ужасно — продължи принцесата, — но се радвам, че си тук.
— Звучи глупаво — отвърна той, — но и аз се радвам.
— Глупаво е.
— Ами… напоследък само глупости върша.
— Смятам, че всички сме така.
Ейдриън поклати глава.
— Не и като мен. Аз повярвах на Салдур. Сключих сделка с него — и с Луис Гай. Двамата с Ройс не бихте направили тази грешка. Ройс щеше да използва времето между сблъсъците, за да ви измъкне. А вие — вие сигурно бихте измислили начин да завземете империята. Не, вие двамата сте умни.
— Смяташ ме за умна? — попита тя тихо.
— Вие? Разбира се. Колко жени биха превзели град, без да имат понятие от военно обучение? Или да са спасили брат си и кралството от заговор? И колко на своя глава са се опитвали да проникнат в имперски палат?
— Можеше да спреш преди последното. Ако не си забелязал, то беше колосален крах.
— Е, две от три не е зле — той се ухили.
— Чудя се какво ли става там горе — поде след известно време Ариста. — Вече вероятно е следобед. Вече трябваше да са дошли и да са ни извлекли на кладите.
— Може би Етелред си е променил мнението — каза Ейдриън.
— Или просто са решили да ни оставят да умрем от глад.
Ейдриън не каза нищо и Ариста дълго време се взира в него.
— Какво има? — попита той.
— Бих искала да те помоля за услуга.
— Каква?
— Не е лесно да бъде изречена — рече принцесата.
Той присви очи.
— Кажете.
Тя все още се колебаеше, сетне пое дълбок дъх. Поглеждайки настрана, тя запита:
— Ще ме убиеш ли?
Ейдриън усети как въздухът се изнизва от него.
— Какво?
Ариста върна погледа си върху него, но не каза нищо.
— Не говорете така.
— Би могъл да ме удушиш — протягайки се, тя взе ръката му и я постави на шията си. — Просто стисни. Убедена съм, че няма да отнеме много време. Надали ще боли много. Моля те, вече съм толкова слаба, а Ройс не донесе храна или вода. Просто… просто искам всичко да свърши. Искам този кошмар да спре…
Тя заплака.
Ейдриън се взираше в нея, усещайки топлината на врата ѝ под ръката си. Устните му потрепваха.
— Има един плъх, който… — тя се поколеба. — Моля те, Ейдриън. Моля те.
— Никой няма да бъде изяден жив — Ейдриън отново погледна към белезите по кожата ѝ. — Ройс се е заел да измисли начин за бягство. Това е специалността му, забравихте ли? Ние сме чудотворци. Не ни ли наричаше така Олрик? Просто трябва да издържите.
Боецът свали ръка от шията ѝ и придърпа принцесата към себе си. Чувстваше мъртвешка празнота, само раните от наръгванията му напомняха, че е още жив. Галеше Ариста по косата, докато тялото ѝ се раздираше от хлипания. Постепенно тя се успокои и се унесе. Ейдриън също се потапяше в накъсан сън.
— Буден ли си? — приседна до него Ройс.
— Вече да. Какво има?
— Как си?
— И по-добре съм бил. Какво измисли? И по-добре да си струва, защото вече казах на Ариста колко си брилянтен.
— А тя как е? — попита крадецът.
Ейдриън погледна към принцесата, която още спеше, отпуснала глава върху него.
— Помоли ме да я убия.
— Ще приема това за „не е добре“.
— Е? Какво откри? — запита Ейдриън.
— Нищо добро. Три пъти прегледах всеки инч от тъмницата. Стените са солидни и дебели. Няма пукнатини или износени места. Даже със специалните инструменти на Магнус дълбаенето отне повече от седмица. Не е ясно за колко време ще прокопаем тунел за навън. Открих стъпала, отвеждащи към нещо, което предполагам е вход, обаче няма ключалка. Та даже няма и врата. Стъпалата просто свършват в тавана. Още не зная какво да мисля за това.
— Скъпоценна ключалка. Като в Гутария. Един серет в северната кула има изумруд в дръжката на меча си.
— Това обяснява нещата. Вратата, през която дойдох, не помръдва. Не е заключена, значи трябва да е залостена някак. Вероятно това е най-добрият ни шанс да излезем. От дърво е, така че може би бихме могли да я изгорим. Ала е твърде дебела, не съм сигурен дали ще пламне дори и със слама и масло от фенера. А и димът — ако първо не ни убие — ще издаде опита и горе може да ни чакат стражници.