Бректън продължаваше да говори със своя повелител.
— Повикали сте ме, милорд? Какво желаете от мен?
— Всъщност те повиках от името на регент Етелред. Той желае да говори с теб.
Рицарят се изправи.
— Както повелите, милорд.
Бректън се обърна и прекоси разстоянието до трона. Мечът му се удряше в бедрото, ботушите му нанасяха немилостиви удари по камъка. Спря в подножието на престола, задоволявайки се с плитък поклон.
Етелред свъси вежди, но само за кратко.
— Сър Бректън, най-сетне. Призовавах те шест пъти за последните няколко седмици. Нима съобщенията не те намериха?
— Благодаря Ви, Ваша светлост.
— Но ти не ми отговори — изтъкна Етелред.
— Не, Ваша светлост.
— И защо?
— Милорд, графът на Чадуик ми заповяда да превзема Меленгар. Следвах заповедите му — отговори Бректън.
— Значи неотменимите нужди на бойното поле налагаха присъствието ти — регентът кимна.
— Не, Ваша светлост. Единствено Дрондил Филдс остава непокорена, а обсадата е непробиваема. Победата е осигурена и не изисква прекият ми надзор.
— В такъв случай не разбирам. Защо не дойде, след като ти заповядах да се явиш?
— Не се подчинявам на Вас, Ваша светлост. Служа на граф Чадуик.
Арчибалдовото презрение към Бректън не помрачи насладата от този вербален шамар.
— Мога ли да ти напомня, рицарю, че само след няколко седмици ще бъда император?
— Можете, Ваша светлост.
Етелред изглеждаше объркан. Това изви устните на Арчибалд в усмивка. Наслаждаваше се да гледа как друг се опитва да се разправя с Бректън, знаеше точно как се чувства регентът. Дали Бректън потвърждаваше напомнянето — или току-що бе намекнал, че регентът може и да не стане император. Такъв си беше рицарят — любезно объркващ и любезно смущаващ. Умееше да кара Арчибалд да се чувства глупав, което бе само една от многобройните причини, навлекли му графската омраза.
— Виждам, че това ще продължи да е проблем — рече Етелред. — Демонстрира целта на тази среща. В качеството си на император ще се нуждая от доверени хора, на които да мога да се опирам. Ти си се доказал като умел лидер. Като такъв, искам да ми служиш пряко. Готов съм да ти предложа званието Велик маршал. В добавка ти давам и провинция Меленгар.
Арчибалд се олюля.
— Меленгар е мой! Или ще стане, след като бъде превзет! Кралството беше обещано на мен!
— Да, Арчи, обаче времената се променят. Нуждая се от силен мъж на север, който да защитава границата — Етелред погледна към Бректън. — Ще бъдеш маркиз на Меленгар. И с право, тъй като ти бе отговорен за завземането му.
— Това е нечувано! — изкрещя Арчибалд, удряйки крак. — Имахме сделка. Ти получи короната, а Салдур взе имперската митра. За мен какво остава? Каква е наградата за всички мои саможертви и проляната пот? Ако не бях аз, изобщо нямаше да отдавате Меленгар някому!
— Не се излагай, Арчи — любезно му каза Салдур. — Трябвало е да знаеш, че никога не бихме поверили такава важна земя на теб. Твърде си млад, твърде неопитен, твърде… слаб.
Настъпи мълчание, в което Арчибалд беснееше.
— Е? — Етелред отново се обърна към Бректън. — Маркиз на Меленгар? Велик маршал на империята? Какво ще кажеш?
Сър Бректън не показа никаква емоция.
— Служа на графа на Чадуик, както преди това са служили баща ми и моят дядо. Не изглежда, че той желае това. Ако сте приключили, бих желал да се върна към оркестрирането на армията.
Етелред шокирано се взираше в него.
— Недей да напускаш Акуеста — рече Арчибалд на рицаря. — Може да се нуждая от теб.
— Както желаете, милорд — Бректън отдаде чест и бързо излезе.
Мълчаливо слушаха как стъпките му заглъхват. Лицето на Етелред поаленя, той стисна юмруци. Салдур се взираше в посоката на Бректън с обичайния си раздразнен взор.
— Изглежда не сте преценили непоклатимото му чувство за лоялност, когато сте си кроели плановете — присмя им се Арчибалд. — Но всъщност как бихте могли, след като самите вие не разбирате значението на тази дума? Първо е трябвало да се посъветвате с мен. Щях да ви кажа за резултата. Но вие не го сторихте, нали? Не, защото възнамерявахте именно мен да наръгате в гръб!
— Успокой се, Арчи — рече му Салдур.
— Престани да ме наричаш така. Казвам се Арчибалд! — от устата на графа изхвърча слюнка. — И двамата сте тъй самодоволни и арогантни, ала аз не съм ви пешка. Само една моя дума и Бректън ще обърне армията си към Акуеста — графът посочи към вратата. — Те са му верни — всеки един от жалките кретени. Ще направят каквото той им каже, а както виждате, той боготвори мен.