— По меча ти има кръв — отбеляза Ейдриън, сочейки острието.
— Да, това беше странно. Бях твърдо решен никога вече да не го изтеглям, но когато боят започна, той сам изскочи от ножницата.
— Ами Модина? — попита Амилия. — Тя… тя…
Лицето на Джерълд бе сериозно.
— Какво? — примоли се Амилия.
— В нейната спалня тази сутрин се е случил неприятен инцидент — каза пазачът.
Очите на секретарката се наляха със сълзи.
— Тя…
— Убила е регент Етелред.
— Какво?
— Наръгала го е с парче от огледалото си. Избегнала посегателство над живота си и изтичала в градината. Там събрала верните ѝ войници. Когато пристигнахме, тя ръководеше хората си като опитен генерал. Войниците ѝ ни отвориха портите на двореца. Заедно с меленгарци и северната армия надвихме останалите серети и верните на регентите стражници.
— Къде е тя сега? — попита Амилия.
— На трона си, приема клетви за вярност от монарсите, благородниците и рицарите — всички, дошли за сватбата.
Появиха се хора с носилки. Амилия се обърна към сър Бректън. С насълзени очи се изсмя неловко и каза:
— Оказахте се прав. Тя наистина ни спаси.
Глава 19
Нови начала
Модина стоеше сама на малкия хълм край града. За пръв път след повече от година излизаше извън стените на замъка. Четирима мъже с кирки бяха работили почти три дни, за да изкопаят в замръзналата земя дупка, достатъчно дълбока за гроба. Издълбаното за цели дни бе запълнено в рамките на минути, оставяйки тъмна могила сред бялото поле.
Събирането ѝ със света бе примесено с горчивина, защото първата ѝ дейност бе погребването на приятел. Гробарите се бяха опитали да ѝ обяснят, че по традиция трябва да изчака до пролетта, но тя бе настояла. Трябваше да го погребе.
Седемнадесет войника изчакваха в подножието на хълма. Някои обхождаха периметъра на кон, други не изпускаха от очи императрицата. Робата ѝ сияеше и се развяваше сред пустия пейзаж.
— Ти ми стори това — обвини могилата пред себе си.
Модина не го бе виждала от Далгрен. Знаеше за него по начина, по който знаеше за всичко.
Салдур се наслаждаваше на звука на гласа си, което правеше от него отличен наставник. Регентът дори си говореше сам. Когато не знаеше нещо, винаги свикваше експерти в убежището на кабинета си, единственото място, където се чувстваше сигурен. Повечето от имената и местата в началото ѝ звучаха безсмислени, но с течение на времето всичко се изясни. Модина научи за Андроус Билът от Ренидд, който убил крал Урит, кралица Амитър и децата им. Андроус успял, за разлика от Пърси Брага, който провалил опита си да завземе Меленгар. Научи как монсеньор Мъртън, макар и верен на църквата, се превърнал в пречка, защото вярата му била истинска. Чу как регентите не могат да решат кое е най-голямото преимущество на крал Росуорт от Дънмор — алчността или страхливостта. Научи имената на Корнелиус и Космос ДеЛур, хора, у които регентите виждаха реална заплаха, освен ако не бъдат контролирани. Влиянието им върху търговията бе ключово за имперската стабилност.
В началото Модина не се бе заслушвала в думите. С течение на времето постоянното им присъствие бе притиснало обгърналата я мъгла, пробивайки я. Денят, в който за пръв път се заслуша, бе този, в който неговото име долетя.
Регентите пиеха за него. Първоначално Модина си бе помислила, че той също се намира в кабинета и вдига наздравица заедно с тях, но стана ясно, че му се подиграваха. Усилията му бяха ключови за тях, но той нямаше да сподели плодовете на успеха. Говореха за него като за побъркан лунатик, който вече бил изчерпал полезността си. Вместо да го екзекутират, бяха го заключили в тайния затвор — мястото, където захвърляха непотребните им хора.
Той бе умрял сам в мрака. Лекарите казаха, че било от глад, но Модина знаеше истината. До болка познаваше демоните, които посещаваха заключените в чернотата — съжаление, безнадеждност и най-вече страх. Знаеше как действат — влизаха мълчешком, запълвайки празнотата, и растяха, докато не изблъскаха душата, докато не останеше нищо. Стволът оставаше, а сърцевината изгниваше. Лишено от сила, дървото на духа се прекършваше от първия повей на вятъра.
Тя коленичи, държейки грапава буца кал в ръката си. Баща ѝ обичаше почвата. Обичаше да я разронва с едрите си грубовати пръсти и да я души. Дори я опитваше. Целият негов свят се свеждаше до фермата и полето, ала това нямаше да бъде и нейното битие.