Дигън Гаунт се бе намирал на прага на смъртта и малцина очакваха да се възстанови. По настояване на Ейдриън, Ройс го наглеждаше и донасяше информация за състоянието му. Гаунт се давеше и повръщаше дори и пилешки бульон. Една нощ лекарите бяха повикали свещеник, но Гаунт някак оцеля. Последните сведения говореха, че Гаунт вече ядял твърди храни и започнал да наддава.
— Готов ли си за нова разходка? — попита Ройс, подавайки наметалото на Ейдриън.
Събудил се наскоро, Ейдриън си търкаше очите.
— Ама много си бърз. Нещо против да се облекча първо? Някой май няма търпение да се върне при Гуен?
— Да, а ти обираш цялото внимание. Сега ставай.
Ройс помогна на приятеля си да се изправи на крака. Усещайки опъна на конците, Ейдриън скриви лице.
— Как е главата?
— Много по-добре. Вече не ми се вие свят. Май мога и сам да вървя.
— Може и да е така, но все пак се облегни на мен. Не искам да се строполиш по стълбите и да ти се отворят раните. Ако това стане, ще съм затворен тук за още една седмица.
— Състраданието ти е несравнимо — рече Ейдриън, потръпвайки при обличането на туниката.
— За начало нека те смъкнем до градината. Ако и тогава се чувстваш добре, може да опиташ да ходиш сам.
— Ама наистина ли? — отвърна боецът.
Използвайки Ройс за патерица, той изкуцука в коридора.
Остави се приятелят му да го поведе към главното стълбище. Очакваше болка, но усещаше само дребен дискомфорт.
— Знаеш ли, в тъмницата говорех сериозно. Оценявам помощта ти — рече Ейдриън.
Патерицата се изсмя.
— Осъзнаваш, че не съм направил нищо, нали? Нещата щяха да се развият по абсолютно същия начин, ако си бях останал с Гуен в Уиндърмиър. Тя все настоява, че трябвало да те спася, но ти изглежда се оправяш сносно и сам. Е, не точно сега, но знаеш какво имам предвид.
Достигнаха градината и Ройс помогна на Ейдриън да слезе. Времето се бе затоплило и бе необичайно приятно. Отвсякъде долиташе звукът на капеща вода — снегът се топеше.
— Ранна пролет? — попита боецът.
— Само временно, убеден съм — отговори Ройс. — Нищо толкова прекрасно не се задържа дълго време. Добре, сега си на равна земя, опитай се да идеш до портите. Аз ще те чакам тук.
Даже две седмици по-късно градината все още носеше белези от сраженията. Тъмни петна и сажди по стените, счупена количка, липсваща врата и няколко натрошени прозореца говореха за станалото по време на пленничеството му.
Ейдриън зърна и друг пациент да прави дневната си разходка. Ариста носеше простовата синя рокля и бе наддала достатъчно, та отново да заприлича на себе си. Размяташе ръце и вдишваше дълбоко свежия въздух, обикаляйки из градината. Косата ѝ бе пусната и се вееше.
— Ейдриън! — викна тя, щом го видя.
Той се помъчи да се поизправи и трепна.
— Нека ти помогна — тя се втурна към него.
— Не, не, днес се опитвам да бъда соло. Ройс поотслаби тиранията си — посочи с палец към крадеца, който чакаше край вратите на палата. — Изненадан съм, че Олрик ви оставя да обикаляте сама.
Тя се изсмя, показвайки двама добре въоръжени пазача, чиито очи никога не се отделяха от нея.
— Пази ме като квачка. Малко е посрамващо, но няма да се оплаквам. Знаеш ли, че той плака в нощта, когато ни спасиха? Олрик винаги е приличал повече на майка ни. Но как бих могла да се ядосвам някому, задето е загрижен?
Заедно се приближиха до пейка. Слънцето бе стопило снега от нея, изсушавайки я впоследствие. Двамата седнаха. Ейдриън приветства почивката.
— Олрик се справи отлично — каза той. — Сигурен съм, че е било трудно за него да напусне Медфорд и да се оттегли в Дрондил Филдс. Ройс ми каза, че взел доста граждани със себе си.
Тя кимна.
— Да, това влошило обсадата. Стотици хора били натъпкани в коридорите, залите, из двора. Само след месец храната започнала да не достига, защото имало прекалено много гърла. Съветниците на Олрик му казали да не храни болните, но той не ги послушал. Някои от слабите умрели. Граф Пикъринг казал, че Олрик трябвало да се предаде, за да спаси останалите. Моувин ми каза, че Олрик бил планирал тъкмо това. Възнамерявал да изчака края на Зимния фестивал. Гордея се с брат си. Знаел е, че ще го убият, но е бил готов да се пожертва за хората си.
— Как са сега нещата в Дрондил Филдс?
— О, чудесно. Снабдяването вече не е проблем, граф Пикъринг управлява оттам. Не съм сигурна дали знаеш, но Медфорд бе разрушен. Дрондил Филдс ще трябва да функционира като столица, докато Олрик не е в състояние да възстанови разрушеното. Това е забавно, защото тъкмо такова е било предназначението ѝ в началото.