— Какво гласи съобщението? — каза крадецът.
— Беше странно, но ето какво ми каза: „Черната царица пленява кралската пешка. Белите топове се оттеглят. Черната дама пленява офицер. Топ на C5. Шах. Бяла пешка взема кралица и офицер. Гробът на Джейд, пълно лице.“
Ройс изглеждаше опустошен. Отстъпи назад и се олюля. Дишайки тежко, приседна на едно легло.
— Какво има? — притеснено попита Ейдриън. — Ройс?
Приятелят му не отговори. Не погледна към него или към друг. Пресмяташе нещо, по напрегнатото му изражение Ейдриън прецени, че нещата са много сериозни.
— Ройс, говори. Какво означава това? Зная, че е код, но какво казва?
Ройс се изправи.
— Гуен е в опасност. Трябва да вървя.
— Изчакай да си взема оръжията.
— Не — рязко каза крадецът. — Искам да стоиш настрана.
— Да стоя настрана? От какво? Ройс, откога…
Лицето на Ройс застина в спокойна маска.
— Погледни се — куцаш насам-натам. Мога да се справя. Ти си почини. Не е чак толкова сериозно.
— Не прави това. Не се опитвай да ме ръководиш. Нещо ужасно се случва. Мерик, нали? Той обича шаха. Какво означава съобщението? Аз те накарах да ми помогнеш да намеря Гаунт, ако трябва да сторя нещо, бих искал да помогна. Како е намислил Мерик?
Лицето на Ройс се промени отново. Спокойствието изчезна, разкривайки емоция, която Ейдриън никога не бе виждал у приятеля си — ужас. Когато заговори, гласът му потрепваше.
— Ще вървя, а ти трябва да стоиш настрана.
Ейдриън забеляза, че ръцете на приятеля му се тресяха. Когато и Ройс видя това, бързо ги мушна под плаща си.
— Не ме следвай. Оздравявай и върви по пътя си. Вече няма да се виждаме. Сбогом.
Ройс се стрелна навън.
— Чакай! — викна Ейдриън. Замъчи се да се изправи и тръгне след него, но бе късно. Ройс вече беше изчезнал.
Глава 20
Привет дамски гамбит
Бе късно, а Ариста се разхождаше по балкона на стаята си. Бурята от миналата нощ бе навяла сняг върху перилата, а от стрехите се плезеха ледени висулки. В светлината на почти пълната луна всичко изглеждаше неземно красиво, като в приказка. Пристягайки плащ, Ариста наметна качулката, така че се взираше в света през поръбен с кожа визьор. И пак студът я досегна. Обмисляше варианта да се прибере вътре, но трябваше да стои на открито. Трябваше да вижда небето.
Не можеше да спи. Чувстваше се неспокойна — не я свърташе на едно място.
Въпреки изтощението, спането бе почти невъзможно. Кошмарите не я изненадваха, като се има предвид какво бе преживяла. Често се будеше в тъмното, плувнала в пот, убедена, че все още се намира в тъмницата — убедена, че удрящите се в прозорците снежинки са драсканията по пода на плъх на име Джаспър. Сетне идваха мислите за Ейдриън. Часовете мрак в онази дупка бяха оголили преструвките, принуждавайки я да види истината. В най-отчаяния си момент бе мислила за него. Само звукът на гласа му се бе оказал достатъчен, за да я спаси, а мислите за собствената ѝ смърт бяха изтикани при самата представа, че той е ранен.
Беше влюбена в Ейдриън.
Осъзнаването носеше със себе си горчилка, тъй като бе ясно, че той не споделя чувствата ѝ. Думите му представляваха общо окуражаване, същите слова, които би ѝ предложил всеки. Можеше и да е загрижен за нея, но не я обичаше. Ариста гледаше донякъде на това като на благословия, тъй като всеки мъж, когото бе обичала, умираше. Нямаше да понесе и неговата смърт. Заключи, че трябва да си останат приятели. Близки приятели, надяваше се, но нямаше да застраши дружбата им. Зачуди се дали Хилфред я наблюдава отнякъде, смеейки се на иронията или ронейки състрадателни сълзи.
Но не мисълта за Джаспър задържаше принцесата на балкона онази нощ. Друг призрак витаеше из изтормозения ѝ ум, нашепвайки спомени. Нещо се случваше. Бе усетила това още откакто я измъкнаха от затвора. Първоначално сметна, че това е резултат от изгладняването. Виене на свят, което засягаше сетивата ѝ. Но сега осъзнаваше, че е нещо повече.
… на Зимния фестивал Ули Вермар свършва. Те ще дойдат — без рога всички ще умрат. Само ти знаеш — само ти можеш да спасиш…
Думите на Есрахаддон отекваха из главата ѝ, но тя не можеше да разбере значението им.
Какво е Ули Вермар? Кой ще дойде?
Очевидно нещо не се бе случило. След най-късия зимен ден нещо се бе променило. Усещаше го. Въздухът пращеше от напрежение. Макар да знаеше как да черпи от естествената сила на света, Ариста с шок установи, че светът можеше да ѝ отговаря, обръщайки се към нея на език, който тя не разбираше напълно. Състоеше се от едва доловими впечатления, смътни чувства, които тя преди бе отхвърляла като игра на въображението. Всички признаци говореха за голяма промяна. Тя, подобно на всички живи същества, свързани със средата си, долавяше това, както усещаше и наближаването на зората. След този Зимен фестивал щеше да се случи нещо различно. Нещо рядко, нещо старо, нещо величествено бе отминало. Погледна на североизток. Беше там, носейки се към тях.