— Кой си ти?
— Приятел. Стар приятел — или по-скоро, ти си мой такъв.
— Как ти е името… приятелю? — Ройс се взря във входа на къщата.
— Рин.
— Може да ти се стори странно, но аз имам малко приятели, а сред тях няма никой на име Рин.
— Не съм ти казвал името си преди. Сега ще се качиш ли да хапнеш нещо или просто ще откраднеш коня ми? Аз лично те съветвам да сториш първото.
Ройс погледна към животното, сетне грабна висящото въже с възли и се покатери. Достигайки пода на къщата, надникна вътре. Мястото бе по-голямо от очакваното, беше топло и миришеше на варено месо. Навсякъде имаше клони, всеки от които изстърган гладко като парапет. По клоните висяха котлета и шалове, а няколко слоя одеяла и черги покриваха дървения под.
Разположена в стол от клони, стройна фигура пушеше лула.
— Заповядай, мистър Ройс — усмихнато рече Рин.
Носеше грубовато съшити дрехи, направени от сурови кожи. На главата си имаше шапка, която приличаше повече на чувал. Тя бе скрила ушите му, но очите и специфичните скули издаваха елфическия му произход.
В другата страна на помещението жена и малко момче режеха гъби и ги поставяха в очукана съдина, овесена над малко огнище, изградено от речни камъни. Те също бяха мир — мелез между човек и елф. И двамата не продумаха, но го поглеждаха от време на време, добавяйки зеленчуци в котлето.
— Знаеш името ми? — запита Ройс.
— Разбира се. Не е име, което ще забравя лесно. Моля те, заповядай. Моят дом е и твой.
— Откъде ме познаваш? — Ройс издърпа и краката си, затваряйки вратата.
— Три есени по-рано, точно след убийството на Амрат, ти беше в „Сребърната кана“.
Ройс се замисли. Шапката!
— Те бяха болни — Рин посочи с глава към семейството си. — Трескави, и двамата. Бяхме свършили храната, аз дадох последните си пари за малко стар хляб и ряпа от мистър Хал. Знаех, че няма да е достатъчно, но нищо друго не ми оставаше да сторя.
— Ти беше елфът, когото обвиниха в кражба. Свалиха ти шапката.
Рин кимна. Изпусна дим от лулата си и рече:
— Ти и твоят другар организирахте група, която да спаси принца на Меленгар. Помоли ме да се присъединя. Обеща ми честна делба.
Ройс сви рамене:
— Нуждаехме се от всеки, желаещ да помогне.
— Не ти повярвах. Кой от вида ми би го сторил? Никой никога не е давал полагащото му се на елф, но бях отчаян. Накрая Дрейк отказа да ми плати, точно както очаквах. Но ти удържа на думата си и го принуди да ми даде моя дял — и кон. Заплаши да ги избиеш, ако не го сторят — усмихна се леко. — Дрейк ми даде жребеца с всички такъми. Смятам, че е искал да се отърве от мен. Напуснах, преди да са си променили решението. Бях се отдалечил на мили разстояние, когато имах възможност да погледна в дисагите. Плодове, ядки, месо, сирене, пинта уиски, мях сайдер — всичко това само по себе си би било истинско съкровище. Но намерих още одеяла, дрехи, брадва, кремък и желязо, нож — и кесия. В нея имаше златни тененти — двадесет и два.
— Златни тененти? Получил си коня на барон Трумбул?
Рин кимна.
— Имаше повече от достатъчно да купя лекарства, а с коня се върнах навреме. Молех се да ми се отдаде възможност да ти благодаря, преди да съм умрял — и ето че днес я получих. Видях те в града, но там нищо не можех да сторя. Толкова се радвам, че те убедих да ни посетиш.
— Ръкавиците бяха отлична добавка.
— Моля те, разполагай се. Бъди наш гост за вечеря.
Ройс окачи наметалото си заедно с шала на един клон и остави ботушите да се сгреят край огъня. Четиримата се нахраниха почти мълчаливо.
След като бе взела празната купа на Ройс, съпругата на Рин за пръв път заговори:
— Изглеждате уморен, господин Ройс. Да ви приготвя ли легло за през нощта?
— Не, съжалявам. Не мога да остана — каза Ройс, изправяйки се.
Приятно беше отново да усеща краката си.
— Бързаш ли? — попита Рин.
— Може да се каже.
— В такъв случай вземи коня ми, Хивенлин.
Само час по-рано Ройс би откраднал всеки попаднал му кон, така че сега с изненада се чу да казва:
— Не. Не, благодаря.
— Настоявам. Нарекох го Хивенлин в твоя чест. Означава неочакван дар на елфически. Трябва да го вземеш. Познава всяка горска пътека и ще те отведе безопасно до нужното ти място.
Рин кимна към момчето, което ловко се измъкна през вратата.
— Ти се нуждаеш от коня — рече Ройс.
— Не съм тръгнал из гората посред нощ без багаж. Много години съм живял без кон. Сега ти се нуждаеш повече от мен. Или можеш честно да заявиш, че не ти трябва?
— Добре, ще го взема назаем. Поел съм към Уиндското абатство. Ще ги уведомя, че животното е твое. Можеш да си го вземеш оттам — Ройс се облече и се спусна по въжето. Долу го чакаше синът на Рин, приготвил коня.
Рин също слезе.
— Хивенлин е вече твой. Ако не се нуждаеш от него, дай го другиму.
— Ти си луд — каза Ройс, поклащайки невярващо глава. — Но нямам време да споря.
Покатери се на седлото и погледна към Рин, застанал в снега в подножието на малкия си дом.
— Слушай… не съм… не съм свикнал хората… знаеш…
— На добър път, приятелю.
Ройс кимна и насочи Хивенлин към пътя.
Пътува цяла нощ, следвайки пътя, борейки се с бурята, която вятърът хвърли в лицето му. Вятърът немилостиво го млатеше, карайки го да трепери. Ройс тормозеше Хивенлин, но животното бе от сой и издържа.
При изгрев-слънце спряха за кратка почивка под завета на ели. Ройс се подкрепи с парчето гъбен хляб, предоставено му от съпругата на Рин. Даде и на коня.
— Съжалявам за пришпорването — каза му. — Но ще се погрижа да получиш топло място в конюшнята с много храна.
Ройс пропусна да упомене, че уговорката зависи от намирането на Гуен. Не беше ли тя в манастира, изобщо нямаше да се грижи за нуждите на коня. Нямаше да го интересува нищо.
Бурята вилня през целия ден, навявайки сняг по пътя в бледо напомнящи змии форми. По време на цялото пътуване нито един пътник не бе срещнат. Денят премина в заслепяваща белота.
С падането на мрака достигнаха подножието на Манастирския хълм. Застиналото абатство се появи иззад снежните завеси. Тишината притесняваше Ройс, напомняше му на онази визита отпреди три години, когато империалистите бяха опожарили абатството с все заключените вътре монаси. Паниката заплашваше да обземе крадеца, докато той търчеше по каменните стъпала и дърпаше огромните врати. Влезе и бързо закрачи, дирейки лице, което и да е лице, което да може да попита за Гуен. Никой монах не би пропуснал пристигането на група проститутки.
Коридорът бе мрачен, както и този, отвеждащ към метоха. Отвори вратата към трапезарията, която беше безлюдна. Край празните маси се проточваха също тъй пустите пейки. Кухото ехо на собствените му стъпки изпълни Ройс с отчаяние и той затича към църквата. Достигайки високите двойни врати, той се страхуваше, че отново ще ги намери залостени с вериги — както тогава. Хващайки халките, дръпна силно.
Заля го нежният звук на хорово пеене и Ройс се взря в дълъг неф, изпълнен с монаси. Огромните врати изгърмяха, удряйки се в стените. Пеенето секна и дузини глави се обърнаха към входа.
— Ройс? — рече глас. Женски глас — нейният глас.
Гората от кафяви раса се размести, зърна Гуен сред тях, облечена в зелена рокля. По времето, когато стигна пътеката, той вече бе обгърнал ръце около нея и стискаше толкова силно, че тя изохка.
— Мастър Мелбърн, ако обичате — рече абатът. — По средата на вечернята сме.
Глава 6
Дворецът
Ейдриън дръпна завесите и запали свещта на масичката, сетне се обърна към Албърт:
— Какво откри?
В миналото винаги Ройс организираше срещите. Ейдриън напрягаше ума си да си припомни всички дребни детайли, на които наблягаше партньорът му.
Намираха се в стаята му в странноприемницата, първата им среща след напускането на Ройс. Сега Албърт беше отседнал в палата и Ейдриън държеше срещите им да бъдат нарядко. Един гост на императрицата можеше и да посети някаква занемарена кръчма да се развесели, но твърде много посещения биха събудили подозрение.