Хилфред, спасилото Ариста момче, се бе опитал да спаси и кралицата. След като бе извел принцесата на двора, беше пристъпил обратно сред пламъците, като едва не умря. Месеци след това се възстановяваше от изгарянията, измъчван и от кошмари. Пристъпите му на кашлица бяха тъй силни, че храчеше кръв. А въпреки претърпяната от него агония, Ариста така и не му беше благодарила. Знаеше само, че майка ѝ е мъртва и че от този ден всичко се е променило.
След пожара Ариста се премести в кулата, тъй като тя бе единствената част от замъка, която не миришеше на дим. Баща ѝ нареди оцелялата от пожара мебелировка да бъде пренесена там. Ариста често плачеше пред лебедовото огледало, спомняйки си как майка ѝ си реши косата. Веднъж баща ѝ я бе видял и беше запитал какво не е наред. „Всички четки изгоряха“, бе изтърсила тя. Оттогава кралят започна да ѝ носи нова четка от всяко свое пътуване, всички до една различни. Сега всичко беше изчезнало — четките, баща ѝ, дори тоалетната масичка с огледалото.
Кап, кап, кап.
Ариста се зачуди, дали Марибор не е отсъдил тя да остане сама. Как иначе би могло да се обясни принцеса на двадесет и осем години никога да не е имала кандидат? Дори бедните, грозни рибарски дъщери се справяха по-добре. Може би самотността ѝ си беше по нейна вина, следствие от неприятния ѝ характер. В тъмното резултатът бе ясно видим — никой не я искаше.
Емъри смяташе, че я обича, но така и не я бе опознал. Впечатлен от дръзките ѝ идеи за отвоюването на Ратибор, той бе зашеметен от романтичната визия за благородник, сражаващ се рамо до рамо с обикновените хора. Емъри се бе влюбил в мит. А що се отнасяше до Хилфред, той боготвореше Ариста като своята принцеса. Не личност, а въздигната на пиедестал икона. Поне и двамата бяха умрели, преди да научат истината.
Само Ейдриън бе избегнал заблудата. Ариста беше убедена, че той гледа на нея единствено като на източник на доходи. Вероятно я мразеше, задето тя е привилегирована аристократка, а той е принуден да се бори за прехраната си. Всички простолюдни бяха любезни пред благородниците, но в отсъствието на последните показваха истинските си чувства. Ейдриън вероятно ѝ се присмиваше, смятайки я за твърде отблъскваща дори за нейната собствена класа. Със или без магия, все още си оставаше вещица. Заслужаваше да бъде сама. Заслужаваше да умре. Заслужаваше да изгори.
Кап, кап, кап.
Пронизала страната ѝ болка я накара бавно да се обърне. Понякога в продължение на часове не си чувстваше краката, пръстите ѝ често изтръпваха. Лягайки по гръб, дочу цвърчене.
Плъхът се бе завърнал. Принцесата не знаеше откъде е дошъл или къде отива, но винаги усещаше, когато той е наблизо. Не можеше да разбере защо се навърта наоколо, след като тя изяждаше храната до шушка. След като изсърбаше супата до капка, Ариста ревниво облизваше паницата, дори понякога гризейки паничката. Но въпреки това плъхът се отбиваше често. Понякога муцунката му докосваше нозете ѝ и ритник го отпращаше настрана. Преди се опитваше да го улови, ала той беше умен и бърз. Сега Ариста бе толкова слаба, че дори не правеше опити.
Чу го да се движи край стената на килията. Носът му леко подуши голите пръсти на краката. Вече нямаше сили да рита, така че го остави да я души. След още няколко вдишвания плъхът я ухапа.
Ариста изпищя. Ритна, но пропусна. Плъхът обаче все пак избяга. Тя потръпна и заплака отчаяно.
— А-рис-та? — запита прегракнало Дигън. — Какво има?
— Ухапа ме плъх — отвърна тя, отново шокирана от хрипкавия си глас.
— Джаспър прави това, ако… — Гаунт се изкашля и изхрачи, сетне заговори отново. — Ако те помисли за умрял или прекалено слаб.
— Джаспър?
— Така го наричам, но също така съм дал имена и на камъните в килията си.
— Аз моите само ги преброих — рече Ариста.
— Двеста тридесет и четири — моментално рече Дигън.
— При мен са двеста двадесет и осем.
— А пукнатите броиш ли?
— Не.
Принцесата лежеше и се вслушваше в собственото си дишане. Усещаше тежестта на ръцете си върху периодично издигащата се гръд. Бе започнала да потъва в пресеклив сън, когато Дигън отново заговори.
— Ариста? Ти наистина ли си вещица? Можеш ли да правиш магии?
— Да — отвърна тя. — Но не тук.
Ариста не очакваше той да ѝ повярва и се съмняваше в магическите си сили, след като толкова дълго време бе откъсната от тях. Стените на затвора бяха покрити с руни. Същата маркировка бе попречила на Есрахаддон да прави заклинания в затвора Гутария, ала нейният престой нямаше да продължи хилядолетие. Руните на Гутария спираха и хода на времето. Стомахът на принцесата напомняше непрекъснато, че тук времето течеше.
Едва след Ратиборската битка Ариста бе започнала да разбира истинската същина на магията, Изкуството, както я наричаше Есрахаддон. Когато докосваше струните на реалността, не усещаше никакви ограничения — само сложност. Ако разполагаше с време, можеше да постигне всичко. Бе убедена, че ако не бяха руните, блокиращи силата ѝ, можеше да разцепи земята и да пръсне замъка.
— Такава ли си родена?
— Научих магия от Есрахаддон.
— Познавала си го?
— Да.
— Знаеш ли как е умрял?
— Убит от асасин.
— О… Някога говорил ли ти е за мен? Казвал ли е защо ми помага? — запита нервно.
— Никога не ти е казвал?
— Не. Нямах… — нов пристъп на кашлица го задави. — Нямах голяма армия, когато се срещнахме, но оттогава всичко се промени. Той ми спечели нови последователи. Почти нищо не трябваше да върша. Есрахаддон планираше всичко, той ми казваше какво да говоря. Хубаво беше. Имах повече от достатъчно храна, а хората ми отдаваха чест и ме наричаха сър. Трябваше да зная, че това е прекалено хубаво, за да продължи. Трябваше да осъзная, че той ме използва. Просто съм любопитен защо. Какво съм му сторил? — гласът му бе слаб и насечен.
— Дигън, имаш ли амулет? Малък сребърен медальон?
— Да — по-скоро имах — той замлъкна за известно време. Когато заговори, гласът му бе поукрепнал. — Майка ми ми го даде, когато напуснах дома — да ми носи късмет. Взеха ми го, когато ме затвориха тук. Защо питаш?
— Защото ти си Наследникът на Новрон. Този медальон е бил изработен от Есрахаддон преди почти хилядолетие. Били са два, един за наследника и един за неговия пазител. През поколенията те защитавали носителите си от магия и криели самоличността им. Есрахаддон ме научи на магия, с която мога да откривам къде се намират в момента. Аз му помогнах да те намери. Той се опитваше да те постави на трона.
Известно време Дигън не каза нищо.
— Ако имам пазител, къде е той? Точно сега би бил от полза.
Вълните на себененавист отново я заляха.
— Казва се Ейдриън. О, Дигън, за всичко съм виновна аз. Той не знае къде си. Двамата с Есрахаддон щяхме да те намерим и да му кажем, но аз обърках всичко. След смъртта му се опитах да те намеря сама. И се провалих.
— Е, става въпрос само за моя живот, не е нищо важно — настъпи пауза. — Ариста?
— Да?
— А за какво говореше онзи Гай? За рога? Есрахаддон отварял ли е дума за него? Ако можеш да им кажеш нещо за това, може и да не ни убият.
Ариста усети как косъмчетата по ръцете ѝ настръхват.
Това дали не е трик? Дали не работи за тях?
Слаба и изтощена, не можеше да мисли ясно. В мрака се чувстваше уязвима и объркана — точно каквото искаха те.
Дали изобщо това е Гаунт? Или са открили, че идвам и са сложили подставено лице още от самото начало? Или са разменили истинския Гаунт, докато съм спяла? Същият глас ли е?
Опита се да си спомни.
— Ариста? — провикна се отново той.
Тя отвори уста да отговори, сетне спря, осенена от друга мисъл.
— Трудно е да си спомня. Замаяна съм, опитвам се да си подредя главата. Говореше за рога в същия ден, в който срещнах сестра ти. Помня, че той ми я представи и тогава… Ох, как беше? Той каза: „Ариста, това е… това е…“ Ох, не мога да се сетя. Помогни ми, Дигън, чувствам се глупава. Как се казваше сестра ти?