— Не бих се притеснявал за това — каза ѝ той. — Лично аз винаги съм харесвал развалата.
Настъпи дълга пауза, през която той гледаше как главата ѝ се повдига с дъха му. Ройс я галеше и се възхищаваше и отново прокара пръсти по татуировката.
— Ройс, можем ли просто да полежим за малко? — тя потри буза в гръдта му. — Можем ли да се вслушаме във вятъра и да се преструваме, че ни подминава?
— А не е ли така?
— Не — рече тя. — Но искам да се преструвам.
— Нямаше кой знае какво сражение — рече Магнус.
Ройс винаги се удивляваше на гласа на джуджето — звучеше по-гръмък и по-дълбок от очакваното. Седяха на дългата маса в трапезарията. Сега, когато Ройс знаеше, че Гуен е в безопасност, апетитът му се беше възвърнал. Монасите бяха приготвили отлични блюда, съпроводени от първото качествено вино, което бе пил от цяла вечност насам.
— Олрик просто избяга — продължи Магнус, довършвайки остатъка от яйцата си. За такъв с неговия ръст ядеше изключително много, никога не пропускаше възможност да се натъпче. — Така че армията на Бректън завзе всичко без Дрондил Филдс, но скоро и това ще е в ръцете им.
— Кой изгори Медфорд? — попита Ройс.
— Медфорд е бил опожарен?
— Когато пристигнах преди няколко дни, беше.
Джуджето сви рамене.
— Ако трябва да предположа, бих посочил подстрекаваните от църквата фанатици от Чадуик или може би Дънмор. От началото на инвазията опожаряват домове и ловят елфи.
Магнус се нахрани и се облегна назад, вдигнал нозе. Гуен седеше до Ройс, стискайки ръката му, като че е нейна собственост. Самата идея да ѝ принадлежи беше толкова странна, че му се струваше разсейваща, но с изненада установи, че се наслаждава на усещането.
— И за колко време си се върнал? — попита джуджето. — Имаш ли време да ми дадеш да погледна Алвър…
— Тръгвам веднага щом Майрън стане готов — Ройс забеляза Гуен да му хвърля поглед. — Убеден съм, че няма да му отнеме повече от няколко дни.
— А той какво прави?
— Карта. Веднъж видял план на двореца и сега го възпроизвежда по памет. Казва, че бил стар, много стар… още от времето на Гленморган, очевидно.
— Когато тръгнеш — рече Гуен, — вземи Мишка. Дай коня на Рин на Майрън.
— Че за какво му е на Майрън кон? — попита той. Гуен просто се усмихна и Ройс се отказа да задава въпроси. — Добре, но те предупреждавам отсега. Той ще го разглези.
Майрън седеше на бюрото си в скрипториума, вероятно любимото му място в света. Наклоненият плот и малкият стол заемаха по-голямата част от мястото между две каменни колони. Вляво сърповиден прозорец гледаше към градината.
Навън светът изглеждаше вледеняващ. Вятърът виеше край прозореца, оставяйки следи от сняг в ъгълчетата. Зимната ярост бясно разтрисаше шубраците на върха на хълма. Надничайки, Майрън оцени удобството на уютното си работно място. Нишата го обгръщаше като някакво леговище на гризач. Често си мислеше, че би му харесало да бъде къртица или земеровка — не от големите белозъби, а най-обикновена земеровка. Колко приятно съществуване би било да живее под земята, на топло и в безопасност, в малките скрити проходи. Би поглеждал към обширния свят с възхита и удивление, съпровождан от знанието, че няма причина да излиза в него.
Нанесе последните щрихи на схемата за Ройс и се върна към завършващите страници на „Елкуин“. Това бе шедьовърът на поета от пета династия Оринтайн Фелън. Представляваше масивен тон размишления как природните тенденции се съотнасят към тези на живота. Когато бъдеше приключена, това щеше да е двадесетата книга на Майрън, която щеше да възстанови в библиотеката. Щяха да му останат още само триста петдесет и две — без да се броят петстотин двадесет и четирите свитъка и хиляда двеста и тринадесетте индивидуални пергамента. За повече от две години работа това можеше да изглежда малко, ала Майрън работеше усилено само през зимата, тъй като по-топлите месеци бяха заделени за възстановяването на манастира.
Новото Уиндско абатство бе почти приключено. Повечето наблюдатели не биха открили различия с версията отпреди пожара, ала за Майрън нещата не стояха така. Прозорците, вратите, бюрата и леглата бяха същият тип, но бяха различни. Покривът бе точно както си го спомняше — и все пак друг, точно както и хората. Липсваха му братята Гинлин, Хеслон и останалите. Не че Майрън бе нещастен с новото си семейство. Харесваше новия абат, Харкън. Брат Бендълтън бе много добър готвач, а брат Зефир умееше да рисува невероятно и помагаше на Майрън с много от илюстрациите му. Всички бяха чудесни, ала подобно на вратите, прозорците и леглата, не бяха същите.
— Не, за последен път, не! — викна Ройс, влизайки в скрипториума, следван от Магнус.
— Само за един-два дни — молеше се джуджето. — Все ще прежалиш кинжала за толкова време. Искам само да го огледам. Няма да го повредя.
— Остави ме.
Двамата се отправиха към Майрън, лавирайки между бюрата. Такива в стаята имаше дузина, но само онова на Майрън бе редовно използвано.
— О, Ройс, тъкмо приключвах. Но е добре да изчакаш мастилото да изсъхне.
Ройс вдигна картата към светлината, изучавайки я критично в продължение на няколко минути.
Майрън се притесни.
— Нещо не е наред ли?
— Не мога да повярвам как подобни неща просто си седят в главата ти. Невероятно. И казваш, че това е карта на двореца?
— Заглавието гласи „Замъкът в Уоррик“ посочи Майрън.
— Това не е карта — рече Магнус намръщено. Ройс държеше картата извън обсега му.
— Откъде знаеш? — попита крадецът.
— Защото това са строителни планове. Виждат се строителните маркировки.
Ройс смъкна пергамента и Магнус посочи:
— Виждаш ли, тук строителят е отбелязал колко камък ще е необходим.
Ройс погледна към джуджето, сетне към Майрън.
— Така ли е?
Монахът сви рамене:
— Възможно е. Зная само какво съм видял. Нямам представа за значението му.
Крадецът се обърна отново към Магнус.
— Значи познаваш тези символи?
— Разбира се, това е основно инженерство.
— Можеш ли да ми кажеш къде се намира тъмницата?
Джуджето взе схемата и я положи на земята, тъй като бюрата му бяха прекалено високи. С жест поиска свещ и Ройс му донесе. Магнус изучава картата няколко минути, преди да обяви:
— Не. Няма тъмница.
Ройс се навъси.
— В това няма логика. Никога не съм чувал за дворец или замък, в който да няма някакъв затвор.
— Това не е единственото странно нещо — додаде Магнус.
— Какво искаш да кажеш?
— Ами няма нищо, ама наистина нищо, под земята. Дори изба няма.
— И?
— Не може да натрупаш тонове камъни просто така върху земята. Сградата ще потъне. Дъждът ще я подкопае. Стените ще се срутят.
— Но дворецът е непокътнат — рече Майрън. — Тази схема е от архиви отпреди стотици години.
— В което няма смисъл. Тези планове не показват поддържаща структура. Никакви стълбове, никакви колони. Няма нищо, което да поддържа това място. Поне нищо начертано тук.
— Което означава?
— Не съм сигурен, но ако трябва да предположа, вероятно е построено над нещо друго. Може да са използвали съществуващи основи.
— Знаейки това и гледайки тези планове… би ли могъл да ми кажеш къде се намира тъмницата, ако беше там?
— Разбира се. Просто трябва да разбера върху какво е разположено и да се вслушам добре в земята наоколо. В крайна сметка намерих тунела до Авемпарта.
— Добре тогава, стягай багажа. Идваш с мен в Акуеста.
— Ами кинжала?
— Обещах да ти го завещая след смъртта си.
— Не мога да чакам дотогава.
— Не се притеснявай. Изглежда няма да ти се наложи да чакаш дълго — Ройс се обърна към Майрън. — Благодаря ти за помощта.
— Ройс? — спря го монахът.
— Да?
Майрън изчака Магнус да излезе.
— Мога ли да те запитам нещо за госпожица ДеЛанси?
Крадецът повдигна вежда.
— Нещо не е наред? Да не би абатът да е разстроен от присъствието на момичетата?