След брилянтния свят на слънце и сняг очите на Майнс дълго време не можеха да привикнат с мрака. Хлапето остана неподвижно. Слушаше. Стъпките на прислужника отекнаха над главата му, но скоро заглъхнаха и настъпи тишина. Знаеше, че няма как да избяга незабелязан, но избра да не се притеснява за това. Щеше да търти при следващата доставка. Щеше да изскочи изненадващо, а веднъж озовеше ли се навън — иди го гони.
Скоро очите на Майнс привикнаха към слабата светлина, процеждаща се измежду дъските. Килерът бе хладен, макар в сравнение с уличния студ да му се струваше приятен. Беше изпълнен с щайги, чували и стомни. От тавана висяха парчета сланина. Пълна със слама щайга мътеше повече яйца, отколкото той можеше да преброи. Майнс изля едно от тях в устата си. Намирайки тенекия с мляко, отпи две големи глътки, изпълнили устата му с каймак. Гъст и сладък, той предизвика доволна усмивка на оцапаните му устни. Чувстваше се сякаш е попаднал в съкровищница. Можеше да прекара живота си там, криейки се по ъглите, спейки върху чувалите, угоявайки се до насита. Иманярствайки из рафтовете, откри гърненце с меласа. Опитваше се да го отвори, когато дочу гласове над главата си.
Неясните гласове идваха по-близо.
— Остатъка от деня ще бъда в двореца.
— Веднага ще докарам каретата, милорд.
— Двамата с По отнесете медальона при майстора на сребро. Да направи дубликат. Не го оставяйте там, не го изпускайте от очи. Останете с него. Медальонът е изключително ценен.
— Да, милорд.
— И вечерта го донесете обратно. Предполагам няма да приключи за един ден, така че ще трябва да го занесете неколкократно.
— Ами вечерята ви, милорд? Със сигурност мистър По…
— Ще се нахраня в двореца. Няма да поверя това на По. Той идва само за защита.
— Но, милорд, та той е почти дете…
— Няма значение, прави каквото ти казвам. Къде е Добс?
— Почиства спалнята, ако не се лъжа.
— Вземете и него. Няма да ви има цял ден, а не искам да го оставям тук сам.
— Да, милорд.
Милорд, милорд! Майнс беше готов да изкрещи от яд. Защо просто не се обърнеш към мухльото по име?
Майнс се ослушва дълго време, преди да реши, че къщата е празна. Прекоси килера, изкачи се по стълбите, опита капака към къщата. Той се отвори. Тих като мишка — и също тъй предпазлив — хлапакът внимателно излезе. Една дъска проскърца под тежестта му. Момчето застина ужасено, но нищо не се случи.
Намираше се сам в кухнята. Навсякъде имаше храна: хляб, краставици, сирене, пушено месо, мед. Майнс опита от всичко. И преди беше ял хляб, но този беше мек и се топеше в устата, нищо общо нямаше с онези тридневни сухари. Киселите краставички бяха пленителни, сиренето беше истинска наслада, а месото, макар и леко жилаво от опушването, беше рядко докосван деликатес. Откри и малка бъчонка бира, също оказала се на ненадминато досега ниво. Майнс напусна кухнята замаян от храната и пивото, понесъл парче пай в едната си ръка, резен сирене в другата, а джобът му можеше да се похвали с жилест къс месо.
Вътрешността на къщата бе по-внушителна от външния ѝ вид. Фрески, дърворезба, гоблени и копринени драперии покриваха стените. Във всекидневната гореше огън. Цепениците пропукваха меко, пръскайки топлина по пода. Лавици от черешово дърво приютяваха кристални чаши, по масите имаше дебели свещи и статуетки, а по рафтовете не бе останало никакво свободно място от книги. Майнс никога не бе държал книга в ръце. Довърши пая, мушна сиренето в другия си джоб. Взе една. Книгата бе дебела и по-тежка от очакваното. Опита се да я разтвори, но тя се плъзна от мазните му пръсти и падна на пода. Момчето замръзна със секнал дъх, чакайки да се разнесат стъпки.
Тишина.
Покачи се на втория етаж, където имаше няколко спални. Най-голямата отвеждаше в кабинет с бюро и още книги. На бюрото имаше пергаменти — още мистериозни думи, още тайни. Повдигна един, завъртайки го първо настрани, сетне изцяло, като че обърнати надолу с главата, писмената щяха да разкрият тайната си. Започваше да се отегчава. Оставяйки пергамента обратно на бюрото, той понечи да излезе, когато светлина привлече вниманието му.
Странно сияние идваше откъм гардероба. Дълго време се взира във вратите му, преди да го отвори. Жакети, туники и наметала. Имаше и сгъната роба — роба, която сияеше със собствена светлина. Омаян, Майнс рискува да я докосне колебливо. Материята не приличаше на нищо, докосвано от него досега — по-гладка от полиран камък и по-мека от перушина. Щом докосна плата, сиянието му се промени от тъмносребристо към примамлив пурпур, светейки най-силно около връхчетата на пръстите му.
Майнс нервно се огледа. Все още беше сам. Импулсивно взе робата. Тя се провлачи по пода и той моментално я повдигна. Някак не подхождаше тя да се влачи по земята. Започна да си я облича, но спря. Робата излъчваше студ, променила цвета си в тъмносиньо, почти черно. Когато извади ръката си от ръкава, красивото пурпурно сияние се завърна.
Майнс си припомни, че не е дошъл тук да краде.
По принцип нямаше нищо против кражбата. Крадеше непрекъснато. Задигаше кесии, грабваше неща от сергии, дори обираше пияници. Но никога не бе ограбвал къща — особено пък такава на улица Пирен. Кражбата от благородници бе опасна, властите щяха да бъдат най-малкият му проблем. Ако гилдията на крадците узнаеше, наказанието им щеше да надминава многократно и най-суровите мерки на магистрата. Никой нямаше да се разсмърди за малко храна, открадната от изгладняло хлапе, обаче робата беше друга работа. С всички тия книги, собственикът очевидно беше някакъв магьосник.
Твърде рисковано беше.
Пък и какво ли бих правил с нея?
Макар да посрамваше туниката на Бранд, Майнс нямаше как да носи робата. Беше му прекалено голяма, а не искаше да я реже. Дори и да я прекроеше, тя щеше да привлече всяко око в града. Протегна ръка да я прибере обратно в гардероба, решавайки, че не си струва риска. Робата потъмня още веднъж. Без да я изпуска, момчето отдръпна ръка. Одеждата засия отново. Объркан, но все още непоколебим, Майнс я окачи в гардероба. Щом я пусна, тя падна на пода. Опита отново — пак падна.
— Добре, остани си там — рече той, обръщайки се.
Робата моментално засия в ослепително бяло. Всички сенки в стаята изчезнаха и Майнс отстъпи назад, мъчейки се да види.
— Добре, добре. Спри. Спри! — викна той. Светлината омекна до синьо.
Майнс не помръдна. Взираше се в проснатата на пода роба. Светлината пулсираше — отслабваше и се засилваше — почти като дишане. Няколко минути я наблюдава, напрягайки ум.
Бавно пристъпи по-близо и я вдигна.
— Искаш да те взема?
Робата засия в пурпурно.
— Мога ли да те нося?
Тъмносиньо.
— Значи искаш да те открадна?
Пурпур.
— Не принадлежиш ли тук?
Синьо.
— Значи те държат насила?
Робата засия толкова ярко в пурпурно, че момчето премигна.
— Не си… знаеш… прокълната, нали? Няма да ме нараниш?
Синьо.
— Може ли да те сгъна и да те натъпча в туниката си?
Червено.
Макар да беше голяма, одеждата се сгъна лесно. Майнс я набута в пазвата си, заприличвайки на надарено момиче. Така и така крадеше, задигна и няколко пергамента. В отсъствието на обитателите нямаше как да узнае името на собственика, а не искаше да е наблизо, когато открият липсата на робата. Мистър Грим изглежда познаваше буквите — или познаваше някой, който може да чете. Може би щеше да разчете достатъчно от пергаментите, за да си заслужи Майнс среброто.
Ройс седеше на скамейка на Имперския площад, наблюдавайки пулса на града. До Зимния фестивал оставаха по-малко от две седмици и градът гъмжеше от посетители. Те изпълваха пазарния площад, отрупан със сергии и дюкяни, крещейки еднакво съотношение псувни и поздравления. Заможни, увити в килими търговци, се возеха в каляски, сочейки различните забележителности. Крачеха занаятчии, понесли на рамо инструментите си, дошли с надеждата да открият работа. Майсторите от местната чаршия им се мръщеха. Групи вехто облечени фермери и селяни, дошли в Акуеста да видят императрицата, смаяно се оглеждаха.