„Предателство в Медфорд“. Тази табела Ройс разчете пред един малък театър. Указваше вечерни представления през седмицата преди навечерието на фестивала. От хората, приканващите посетители, узна, че това е имперската вариация на популярната „Конспирация за короната“, която империята бе забранила да се играе. В тази версия коварният принц и вещерската му сестра решаваха да убият баща си, а добрият ерцхерцог осуетяваше злите им планове.
Четири патрула от по осмина люде обхождаха улиците. Поне една от групите изникваше на площада всеки час. Бяха бързи и безкомпромисни. Облечени в ризници от метални брънки и понесли тежки оръжия, нанасяха брутален побой на всеки, създаващ безредици или обвинен в престъпление. Не си правеха труда да изслушват версията на обвиняемия. Не се интересуваха кой на кого навредил, нито дали обвиненията са истинни. Целта бе ред, не справедливост.
Интересен страничен ефект, който би бил комичен, ако резултатите не бяха тъй грозни, бяха обвиненията на уличните търговци, които те отправяха към своите дошли в града конкуренти. Местните се бяха обединили срещу парвенютата. Не след дълго хората се научиха да се събират в очакване на имперския патрул — или го следваха по време на обиколките. Насилието бе допълнително празнично шоу.
Две масивни прасета, опитващи се да избягат ориста си на Кървавата седмица, притичаха през площада, следвани от процесия деца и две бездомни псета, търчащи след тях. Касапин с окървавена престилка, очевидно изтощен от преследването, поспря да избърше потното си чело.
Ройс зърна момчето ловко да си проправя път през тълпата. Поспирайки за миг да пропусне свинепроцесията, Майнс срещна погледа на Ройс, сетне небрежно отиде до пейките. Крадецът със задоволство установи, че никой не преследва момчето.
— Мен ли търсиш? — попита Ройс.
— Да, сър — отвърна Майнс.
— Откри ли го?
— Не зная — може би — не чух име и не го видях. Но взех това — хлапето извади пергаментите от ризата си. — Задигнах ги от къща на улица Пирен. Има нов стопанин. Можете ли да четете?
Ройс не обърна внимание на въпроса, плъзвайки поглед по пергамента. Почеркът не можеше да бъде сбъркан. Мушна свитъците в наметалото си.
— Къде точно се намира тази къща?
Майнс се усмихна.
— Прав съм, нали? Получавам ли парите?
— Къде е къщата?
— Улица Пирен, откъм пристанището, малко местенце срещу шапкарницата на Бучън. Над вратата има дъбово листо и кинжал. Къде са парите?
Ройс не отговори, взирайки се в издутата туника на момчето, която проблясваше с туптящ блясък, сякаш отдолу бе пленена звезда.
Майнс видя погледа му и скръсти ръце. Навеждайки глава, прошепна:
— Престани!
— Да си вземал нещо друго от онази къща?
Майнс поклати глава.
— Не е свързано с вас.
— Ако това е от същата къща, ще ми го дадеш.
Майнс предизвикателно издаде долната си устна.
— Мое е. Аз съм крадец. Взех го за себе си, в случай че съм объркал къщата. Не исках да си рискувам кожата за нищо. Така че това ми е бонусът. Тъй работят професионалните крадци. Може и да не ви харесва, ама така правим нещата. Имахме сделка и аз си удържах на думата. Не ми четете морал, достатъчно слушам такива глупости от монасите.
Светлината се усили, пулсирайки ярко.
Ройс бе притеснен.
— Какво е това?
— Както казах, не е ваша работа — сопна се Майнс и се отдръпна. Отново погледна надолу, прошепвайки: — Престани де! Хората ще видят. Ще ми докараш неприятности!
— Слушай, кражбата не ме притеснява — рече му Ройс. — Повярвай ми. Но ако си взел нещо ценно от онази къща, добре ще сториш да го дадеш на мен. Това може да звучи като номер, но само се опитвам да ти помогна. Нямаш представа с какво си имаш работа. Стопанинът на къщата ще те намери. Той е много педантичен.
— Какво значи… педантичен?
— Да кажем, че не прощава. Ще убие теб, Елбрайт и Бранд. Да не споменаваме и онези, с които се виждаш често, просто да е сигурен.
— Мое е! — изръмжа хлапето.
Ройс подбели очи и въздъхна.
Момчето се замъчи да прикрие сиянието, привеждайки се и скръствайки ръце пред гръдта си. Светлината замига по-бързо, редувайки различни цветове.
— В името на Мар, просто ми дайте парите. Преди някой от пазачите да е видял.
Ройс му подаде пет сребърни монети и проследи с поглед как момчето се отдалечава. То бягаше приведено, излъчвайки бързо премигваща светлина, която отслабна и накрая спря.
Майнс влезе в таванчето през покрива, издърпвайки разхлабена дъска и промушвайки се през процепа. Бяха се сдобили с Гнездото, както наричаха дома си, благодарение на нескопосано дърводелство. Грешка в изчисленията за склада бе оставила празнина между двете сгради, която бяха запушили с дъски. С годините дървото се бе разкривило.
Докато се опитваше да проникне в склада, Елбрайт бе забелязал процеп в дъските, открил нишата. Така и не разбра как да влезе в самия склад, но бе попаднал на идеалното скривалище. Стаичката беше три фута висока, пет фута широка, следвайки цялата стена. Тъй като в съседната сграда — работилницата за карети и ковачницата на Бингъм — често гореше огън, нишата им бе сравнително топла.
Колекция съкровища от градския боклук красяха Гнездото, включително проядени от молци одежди, обгорени парчета дърво, парчета кожи, пукнати гърнета и начупени купи.
Кайн се беше свил на топка край комина. Майнс му бе спретнал легло от слама и беше увил приятеля си с най-доброто им одеяло, но той продължаваше да трепери. Малкото непокрито от лицето му бе смъртнобледо, а сините му устни потръпваха.
— Как си? — попита Майнс.
— С-с-с-студено — слабо отвърна Кайн.
Майнс докосна комина.
— Копелетата пестят въглища.
— Има ли храна? — попита приятелят му.
Майнс извади парчето сирене от джоба си. Кайн отхапа и моментално започна да повръща. Стомахът му бе празен, но напъните продължаваха в продължение на няколко минути. Сетне болният се строполи изтощен.
— И аз като Тибит, нали? — успя да рече Кайн.
— Не — излъга Майнс, сядайки до него. Надяваше се топлината на тялото му да сгрее Кайн. — Щом запалят огън, ще се оправиш. Ще видиш.
Извади парите от другия си джоб и му ги показа.
— Виж, имам пари — пет сребърни. Мога да ти купя нещо топло, какво ще кажеш?
— Недей — отвърна Кайн. — Не ги прахосвай.
— Какво искаш да кажеш? Откога супата е прахосничество?
— Болен съм като Тибит. Супата няма да помогне.
— Казах ти, че не си — настоя Майнс, хвърляйки монетите в една купа, решил засега да я използва за касичка.
— Вече не си усещам краката, Майнс, а по ръцете ми лазят тръпки. Навсякъде ме боли, главата ми пулсира, а… а… днес се напиках. Чу ли ме — напиках се! Наистина съм болен като Тибит. И ще умра като него.
— Казах, че не си. Престани!
— Устните ми са сини, нали?
— Тихо, Кайн, просто…
— В името на Мар, Майнс, не искам да умра! — хлипанията разтресоха Кайн дори още повече.
Майнс усети как стомахът му се свива. И по неговите бузи течаха сълзи. Болните никога не се възстановяваха, щом устните им посинееха.
Подири с поглед нещо друго, с което да завие приятеля си. Тогава се сети за робата.
— Така — промърмори, намятайки Кайн с нея. — След всичките проблеми, дето причини, поне свърши нещо полезно. Сгрей го или ще те метна в огъня на ковачите.
— К-какво? — изстена приятелят.
— Нищо, заспивай.
Ройс чу извъртането на ключа. Резето се отмести и вратата се отвори на добре смазаните си панти. Четири чифта крака затропаха по плочите във фоайето. Чу как вратата се затваря, шумоленето на плат, плющенето на наметало. Един чифт спряха внезапно, сякаш притежателят им се озова на ръба на дупка.