Върна се на трапезата и се настани до Модина.
— Ваше Високопреосвещенство, убедена ли сте, че сте достатъчно силна да бъдете тук? Не желаете ли да ви съпроводя обратно до стаята ви? — попита тихо тя.
Модина не погледна към Амилия. Очите на императрицата оглеждаха стаята.
— Благодаря ти, мила. Много любезно от твоя страна, но съм добре.
Амилия се спогледа с Етелред и Салдур. И двамата изглеждаха объркани и безпомощни.
— Не смятам, че трябва да се напрягате така — рече Салдур на Модина. — Трябва да си пазите силите за сватбата.
— Убедена съм в правотата ви, Ваша милост — прав както винаги — и няма да стоя дълго. Хората ми заслужават да видят своята императрица. Не дай Марибор да решат, че изобщо не съществувам. Убедена съм, че мнозина не биха ме различили от млекарката. Би било наистина тъжно да се появя на сватбата и никой да не може да различи булката от шаферките.
Обърканото изражение на Салдур бе заменено с гневен взор.
Амилия остана зад стола на императрицата, без да е сигурна какво да предприеме сега. Модина потропваше с пръсти и кимаше в такт с музиката, наблюдавайки танците. Етелред и Салдур пък бяха замръзнали като статуи.
В края на песента Модина изръкопляска и се изправи на крака. Щом го стори, всички гости още веднъж застинаха, впервайки очи в нея.
— Сър Бректън и сър Ейдриън, приближете се — заповяда императрицата.
Салдур хвърли нов притеснен поглед към Амилия, която не можеше да направи нищо, освен да стиска облегалката на стола.
Рицарите пристъпиха напред и се изправиха пред императрицата. Ейдриън последва примера на Бректън, отпускайки се на коляно и свеждайки глава.
— Утре ще се съревновавате за славата на империята и Марибор ще реши съдбата ви. И двамата сте обичани от двора, но виждам сър Бректън да носи знака на моята секретарка, лейди Амилия. Това му дава нечестно предимство, ала аз не ще го принудя да откаже този подарък. Нито ще помоля лейди Амилия да потърси връщането му, тъй като веднъж проявеното благоразположение е свещен израз на вяра. Вместо това ще повторя жеста ѝ, давайки на сър Ейдриън своя знак. Оповестявам вярата си в неговото умение, характер и чест. Зная, че сърцето му е справедливо, а намеренията добродетелни.
Модина извади парче бял плат, което Амилия разпозна като част от нощницата ѝ, и го протегна.
Ейдриън го взе.
Модина продължи:
— Нека и двамата се сдобиете с чест в очите на Марибор и се съревновавате като истински и героични рицари.
Императрицата заръкопляска и залата последва примера ѝ, избухвайки в гръмки овации. Насред грохота Модина се обърна към Амилия.
— Можеш да ме придружиш до стаята ми.
Двете закрачиха край масата. Докато минаваха покрай кралицата на Дънмор, Фреда изглеждаше поразена.
— Лейди Амилия, онова, което казах по-рано… не исках да кажа…
— Сигурна съм, че не сте искали да прозвучи непочтително. Моля, седнете, Ваше Величество, изглеждате бледа — каза ѝ Амилия и изведе Модина от стаята. Салдур ги гледаше как се оттеглят. Секретарката бе доволна, че той не се присъедини към тях. Знаеше, че ще последва разпит, но си нямаше и представа как ще обясни поведението на Модина. Императрицата никога не бе вършила нещо подобно преди.
Никоя от двете жени не заговори, докато вървяха хванати под ръка към петия етаж. Вратата пред стаята на Модина стоеше неохранявана.
— Къде е Джерълд? — попита Амилия.
— Кой? — отвърна императрицата с безизразно изражение.
Амилия се намръщи.
— Знаеш много добре. Джерълд. Защо не охранява вратата ти? Някаква задача ли му даде, за да се махне?
— Да — отвърна небрежно императрицата.
Амилия се намръщи. Влязоха в спалнята и затвориха вратата след себе си.
— Модина, какво те беше прихванало? Защо направи това?
— Има ли значение? — отвърна императрицата, настанявайки се с лек отскок върху леглото си.
— За регентите има.
— Остават само два дни преди Етелред да дойде в спалнята ми и да ме отведе в катедралата. Никакви щети не съм причинила. Дори уверих благородниците, че съществувам и не съм само мит, създаден от регентите. Трябва да са ми благодарни.
— Това все още не обяснява защо.
— Остават ми само няколко часа и исках да се разходя. Можеш ли да ме съдиш за това?
Гневът на Амилия се стопи и тя поклати глава.
— Не.
Откакто огледалото се бе появило в стаята на Модина, двете не бяха обсъждали плановете ѝ за Зимния фестивал. Амилия обмисляше да го махне, но знаеше, че това няма да промени нищо. Модина щеше да изнамери друг начин. Единствената алтернатива бе да каже на Салдур, но регентът щеше да затвори императрицата. Това едва не я беше убило веднъж, Амилия нямаше намерение да ѝ го причинява отново, дори и за да ѝ спаси живота. Особено размишлявайки, че ако местата им бяха разменени, тя щеше да постъпи по същия начин. Бе се опитала да се залъже, че Модина ще си промени решението, но думите на императрицата я върнаха в реалността.
Амилия помогна на Модина да се съблече, зави я в огромното легло и я прегърна силно, опитвайки се да скрие сълзите си.
Модина потупа Амилия по главата.
— Всичко ще бъде наред. Вече съм готова.
Ейдриън вървеше бавно към рицарското крило, понесъл бялата ивица плат, сякаш тежаща хиляда фунта. Виждането на Тракия бе махнало една тежест, но само за да я замени с друга, още по-мъчителна. Подмина всекидневната, където неколцина рицари все още се навъртаха, подавайки си бутилка.
— Ейдриън! — викна Елгар. Едрият мъж пристъпи в коридора, запречвайки пътя му. Лицето му бе порозовяло, носът червен, но очите му бяха ясни и фокусирани. — Днес не те видях на лова. Ела да пийнеш с нас.
— Остави ме, Елгар, не съм в настроение.
— Още една причина да дойдеш — мъжагата се усмихна весело, тупайки го по гърба.
— Отивам да спя — Ейдриън се отдалечи.
Елгар го хвана за ръката.
— Слушай, гърдите още ме болят, защото ме блъсна от седлото.
— Съжалявам за това, но…
— Съжаляваш? — Елгар го изгледа, искрено объркан. — Най-добрият бой, който съм отнасял от години. Затова зная, че ще се справиш с Бректън. Заложил съм пари. Мислех те за шут в началото, но след онзи урок по летене… Е, ако си шут, то не си особено забавен.
— Извиняваш се?
Елгар се изсмя.
— Не и докато си жив! Летният фестивал е само след шест месеца и тогава ще имам възможност да ти се отплатя. Но между нас казано, очаквам с нетърпение да видя сър Блясъчко да лапне малко кал. Сигурен ли си, че не щеш да пийнеш? Да легнеш, както подобава?
Ейдриън поклати глава.
— Добре, иди се наспи. Аз ще държа момчетата тихи, дори ако трябва да пукна няколко черепа. И късмет утре.
Елгар се върна във всекидневната, където поне двама рицари се опитваха да изпеят „Дъщерята на стария херцог“, но опитите им звучаха ужасно. Ейдриън продължи към стаята си, отвори вратата и замръзна.
— Добър вечер, Ейдриън — поздрави го Мерик Мариус. Носеше скъпа кървавочервена одежда. Около врата си бе окачил златна верига. Бе се разположил небрежно край малката масичка, върху която беше сложил шахматната дъска от всекидневната. Всички фигури и пешки бяха подредени на позиция, само една бяла пешка бе преместена два квадрата напред. — Позволих си да направя първия ход.
Стаята беше прекалено малка, за да се скрие някой вътре — бяха сами.
— Какво искаш? — попита Ейдриън.
— Мислех, че това е очевидно. Искам да се присъединиш към мен. Ти си на ход.
— Не се интересувам от игри.
— Струва ми се малко самонадеяно да смяташ това за проста игра.
Гласът на Мерик бе парадоксално вледеняващ и приятелски — маниер, който Ейдриън многократно бе виждал преди — у Ройс. Поведението на Мариус го объркваше. Бе свикнал да определя хората по тона, езика на тялото, погледа, но Мерик бе невъзможен за разгадаване. Макар по-голям и по-висок от Ройс, Мариус не беше особено едър. Не изглеждаше като боец, нито носеше някакви оръжия. Ако наистина Мерик беше толкова умен, колкото казваше Ройс, със сигурност знаеше, че Ейдриън можеше да ги убие. Като се има предвид как ги бе манипулирал на борда на „Изумрудената буря“, което беше довело до смъртта на Уесли Белстрад и разрухата на Тур Дел Фур, Мариус трябваше да смята това за твърде вероятно, ала въпреки всичко мъжът не показваше признаци на безпокойство. Това изнервяше Ейдриън, карайки го да чувства, че пропуска нещо.