Последва друга дълга пауза. Затворът отново утихна, но Джаспър не се върна.
Кулата се клатеше. Тя погледна под леглото, но не намери четката. Как беше възможно? Всички бяха налице, само първата липсваше. Тя беше най-важната. Трябваше да я намери.
Изправяйки се, случайно улови отражението си в лебедовото огледало. Беше слаба, много слаба. Очите ѝ бяха потънали в черепа като топчета за игра в тесто. Бузите ѝ бяха хлътнали, а устните бяха опънати над костта, разкривайки прогнили зъби. Косата ѝ беше сплъстена и падаща, разкрила плешиви петна върху черепа. Зад нея стоеше майка ѝ, клатейки тъжно глава.
— Мамо, не мога да намеря четката!
— Скоро няма да има значение — нежно отвърна майка ѝ. — Почти свърши.
— Но кулата пада. Всичко се руши, а аз трябва да я намеря. Беше тук. Зная, че беше. Есрахаддон ми каза, че трябва да я намеря. Каза, че е под леглото, обаче я нямаше там. Навсякъде търсих, а времето изтича. Мамо, няма да я намеря навреме, нали? Твърде е късно. Твърде е късно!
Ариста се събуди. Отвори очи, но нямаше светлина, която да подчертае разликата от това действие. Все още лежеше върху камъните. Нямаше кула. Нямаше и четки, а майка ѝ бе отдавна мъртва. Всичко това беше само сън.
— Ейдриън… толкова ме е страх — рече тя на мрака. Нямаше отговор. Той също бе представлявал част от съня ѝ. Сърцето ѝ се сви в тишината.
— Ариста, всичко ще бъде наред — отново чу гласа.
— Ти си сън.
— Не. Тук съм.
Гласът му звучеше напрегнат.
— Какво не е наред? — запита тя.
— Няма нищо.
— Нещо не е наред.
— Просто съм уморен. Стоях до късно и… — изръмжа болезнено.
— Превържете стегнато раните — рече друг глас. Ариста не го разпозна. Беше силен, дълбок, свикнал да командва. — Използвайте крака си за опора.
— Рани? — попита тя.
— Дребна работа. Пазачите просто бяха малко игриви — каза ѝ Ейдриън.
— Лошо ли кървите? — запита другият глас.
— Май го овладях… мисля. Трудно е да се каже в мрака. Леко съм замаян.
Входът към тъмницата се отвори още веднъж и пак отекнаха стъпки.
— Нея в осма — каза пазач.
Вратата на Аристината килия се отвори и светлината на факлата я заслепи. Едва различи лицето на лейди Амилия.
— Осма е заета — викна пазачът.
— А, да, осма ще се освободи утре. Да не ти пука, една нощ ще спят заедно.
Стражникът блъсна секретарката вътре и затръшна вратата, потапяйки ги в мрак.
— Мили Новрон! — проплака Амилия.
Ариста я усети да коленичи край нея, галейки я по косата.
— За Марибор, Елла! Какво са ти сторили?
— Амилия? — викна дълбокият глас.
— Сър Бректън! Да, аз съм!
— Но… защо? — запита рицарят.
— Искаха да накарам Модина да се отрече от вас. Отказах.
— В такъв случай императрицата не знае нищо? Това не е по нейна воля?
— Не, разбира се. Модина никога не би се съгласила на нещо подобно. Всичко това е работа на Салдур и Етелред. Бедната Елла, толкова си слаба и болна. Толкова съжалявам.
Ариста усети пръсти нежно да галят бузата ѝ и осъзна, че дълго време не бе чувала Ейдриън.
— Ейдриън?
Тя зачака. Отговор не последва.
— Ейдриън? — викна отново, този път изпълнена със страх.
— Елла… Ариста, успокой се — рече Амилия.
Стомахът на Ариста се сви, когато тя осъзна колко е важно да чуе гласа му, да узнае, че е жив. Бе ужасена, че няма да го чуе пак.
— Ейд…
— Тук… съм — рече той. Гласът му бе слаб и измъчен.
— Добре ли си? — попита Ариста.
— В общи линии, обаче се унасям.
— Кървенето спря ли? — попита Бректън.
— Да… като че ли.
С напредването на нощта Модина все още ги чуваше — гневни гласове и ядосани викове. Трябва да бяха стотици, може би хиляди. Търговци, фермери, моряци, касапи и пътни работници крещяха в един глас. Удряха по портите. Чуваше тропането. По-рано бе видяла дим да се издига край една от стените. В мрака виждаше проблясването на кладите и факлите.
Какво гори? Чучела на регентите? Самата порта? Може би са само готварски огньове, за да се хранят.
Модина стоеше на прозореца и се вслушваше във виковете, които студеният вятър донасяше до нея.
Вратата на спалнята ѝ рязко се отвори. Знаеше кой е и без да се обръща.
— Ставай, идиотке! Ще държиш реч, за да успокоиш хората.
Регент Салдур прекоси сумрачната стая, следван от Нимбус. Подаде му пергамент.
— Вземи това и я накарай да го прочете.
Нимбус бавно се приближи до регента и се поклони.
— Ваша милост, аз…
— Нямаме време за глупости! — изригна Салдур. — Просто я накарай да го прочете.
Регентът крачеше напрегнато, докато Нимбус бързо запалваше свещ.
— И защо няма пазач пред вратата? — запита Салдур. — Имаш ли представа какво можеше да стане, ако някой друг беше нахлул вътре? Още щом излезем се погрижи да има постови, за да не потърся друг заместник на Амилия.
— Да, Ваша милост.
Нимбус донесе свещта и поде:
— Негова милост почтително изисква да…
— Върви по дяволите — Салдур му изтръгна пергамента. Приближи го тъй близо до лицето на Модина, че тя нямаше как да го прочете, дори и да умееше. — Прочети го!
Модина не реагира.
— Добре, говори за Амилия. Винаги говориш за нея. Дори си отвори устата, когато я заплаших задето те оставила да си играеш с проклетото псе. Тогава какво ще кажеш за следното, императричке? Излизаш да прочетеш това — ясно и точно — или сладката ти Амилия ще бъде екзекутирана утре заедно с останалите. Не си мисли, че няма да го сторя. Вече я хвърлих в тъмницата.
Модина остана невъзмутима като статуя.
Салдур я удари по лицето. Тя се олюля, но не издаде нито звук. Не потрепна или премигна. От крайчеца на устата ѝ потече струйка кръв.
— Побъркана малка кучка! — удари я втори път.
Тя отново не реагира. Не показа нито болка, нито страх.
— Не съм сигурен дали изобщо ви чува, Ваша милост — рече Нимбус. — Нейно Високопреосвещенство има навика да изпада в транс, когато е стресирана.
Салдур се извърна и излезе.
Нимбус поспря, за да остави свещта на масата.
— Много съжалявам — прошепна, преди да последва регента.
Вратата се затвори.
Ласките на хладния нощен въздух успокоиха горещината от ударите на Салдур.
— Вече можеш да излезеш — рече Модина.
Майнс пролази изпод леглото. Самотната свещ бе достатъчна да покаже бледността му.
— Съжалявам, че трябваше да се криеш, но не исках да те забърквам в неприятности. Знаех, че той ще дойде.
— Всичко е наред. Студено ли ви е? Искате ли робата? — попита той.
— Да, би било добре.
Майнс отново се промуши под леглото и извади лъскавата одежда. Отръска я няколко пъти, преди нежно да обгърне раменете ѝ.
— Защо седите до прозореца? Ужасно студено е, а камъкът е твърд.
— Ти може да седнеш на леглото — каза тя.
— Зная, но вие защо седите там?
— Свикнала съм. Дълго време правех това.
Настъпи тишина.
— Той ви удари — каза Майнс.
— Да.
— Защо му позволихте?
— Няма значение. Вече нищо няма значение. Скоро всичко ще свърши. Утре е кулминацията на празника.
Помълчаха за няколко минути. Тя се взираше в града, осветен от проблясващите пламъци под прозореца. Зад нея Майнс шаваше неловко, но не заговори.
Накрая Модина каза:
— Бих искала да сториш нещо за мен.
— Знаете, че ще го направя.
— Искам да се върнеш в града. Този път искам да останеш там. Трябва да внимаваш и да си намериш безопасно място, докато нещата се успокоят. Но — и това е важното — искам никога вече да не идваш тук. Ще ми обещаеш ли?
— Да, ако това е желанието ви.
— Не искам да видиш това, което трябва да направя. Или впоследствие да бъдеш наранен заради него. Искам да ме запомниш такава, каквато съм била в последните дни с теб.
Тя се изправи, отиде до момчето и го целуна по челото.