— Как е главата?
— Много по-добре. Вече не ми се вие свят. Май мога и сам да вървя.
— Може и да е така, но все пак се облегни на мен. Не искам да се строполиш по стълбите и да ти се отворят раните. Ако това стане, ще съм затворен тук за още една седмица.
— Състраданието ти е несравнимо — рече Ейдриън, потръпвайки при обличането на туниката.
— За начало нека те смъкнем до градината. Ако и тогава се чувстваш добре, може да опиташ да ходиш сам.
— Ама наистина ли? — отвърна боецът.
Използвайки Ройс за патерица, той изкуцука в коридора.
Остави се приятелят му да го поведе към главното стълбище. Очакваше болка, но усещаше само дребен дискомфорт.
— Знаеш ли, в тъмницата говорех сериозно. Оценявам помощта ти — рече Ейдриън.
Патерицата се изсмя.
— Осъзнаваш, че не съм направил нищо, нали? Нещата щяха да се развият по абсолютно същия начин, ако си бях останал с Гуен в Уиндърмиър. Тя все настоява, че трябвало да те спася, но ти изглежда се оправяш сносно и сам. Е, не точно сега, но знаеш какво имам предвид.
Достигнаха градината и Ройс помогна на Ейдриън да слезе. Времето се бе затоплило и бе необичайно приятно. Отвсякъде долиташе звукът на капеща вода — снегът се топеше.
— Ранна пролет? — попита боецът.
— Само временно, убеден съм — отговори Ройс. — Нищо толкова прекрасно не се задържа дълго време. Добре, сега си на равна земя, опитай се да идеш до портите. Аз ще те чакам тук.
Даже две седмици по-късно градината все още носеше белези от сраженията. Тъмни петна и сажди по стените, счупена количка, липсваща врата и няколко натрошени прозореца говореха за станалото по време на пленничеството му.
Ейдриън зърна и друг пациент да прави дневната си разходка. Ариста носеше простовата синя рокля и бе наддала достатъчно, та отново да заприлича на себе си. Размяташе ръце и вдишваше дълбоко свежия въздух, обикаляйки из градината. Косата ѝ бе пусната и се вееше.
— Ейдриън! — викна тя, щом го видя.
Той се помъчи да се поизправи и трепна.
— Нека ти помогна — тя се втурна към него.
— Не, не, днес се опитвам да бъда соло. Ройс поотслаби тиранията си — посочи с палец към крадеца, който чакаше край вратите на палата. — Изненадан съм, че Олрик ви оставя да обикаляте сама.
Тя се изсмя, показвайки двама добре въоръжени пазача, чиито очи никога не се отделяха от нея.
— Пази ме като квачка. Малко е посрамващо, но няма да се оплаквам. Знаеш ли, че той плака в нощта, когато ни спасиха? Олрик винаги е приличал повече на майка ни. Но как бих могла да се ядосвам някому, задето е загрижен?
Заедно се приближиха до пейка. Слънцето бе стопило снега от нея, изсушавайки я впоследствие. Двамата седнаха. Ейдриън приветства почивката.
— Олрик се справи отлично — каза той. — Сигурен съм, че е било трудно за него да напусне Медфорд и да се оттегли в Дрондил Филдс. Ройс ми каза, че взел доста граждани със себе си.
Тя кимна.
— Да, това влошило обсадата. Стотици хора били натъпкани в коридорите, залите, из двора. Само след месец храната започнала да не достига, защото имало прекалено много гърла. Съветниците на Олрик му казали да не храни болните, но той не ги послушал. Някои от слабите умрели. Граф Пикъринг казал, че Олрик трябвало да се предаде, за да спаси останалите. Моувин ми каза, че Олрик бил планирал тъкмо това. Възнамерявал да изчака края на Зимния фестивал. Гордея се с брат си. Знаел е, че ще го убият, но е бил готов да се пожертва за хората си.
— Как са сега нещата в Дрондил Филдс?
— О, чудесно. Снабдяването вече не е проблем, граф Пикъринг управлява оттам. Не съм сигурна дали знаеш, но Медфорд бе разрушен. Дрондил Филдс ще трябва да функционира като столица, докато Олрик не е в състояние да възстанови разрушеното. Това е забавно, защото тъкмо такова е било предназначението ѝ в началото.
Ейдриън кимна. Двамата мълчаливо се загледаха в градината. Неочаквано принцесата взе ръката му и стисна. Поглеждайки, той я видя да му се усмихва топло.
— Искам да ти благодаря, задето се опита да ме спасиш — каза Ариста. — Нямаш представа колко много означава това. Когато бях в… — тя замлъкна и се загледа в някаква далечна, невидима точка. По лицето ѝ пробягна сянка, задържала се достатъчно дълго, за да накара долната ѝ устна да затрепери. Когато заговори отново, гласът ѝ бе по-тих и по-неуверен. — Чувствах се много самотна. Не си бях представяла, че е възможно.
Ариста се изкикоти тихо.
— Бях толкова наивна. Когато първоначално бях заловена, смятах, че ще мога да се изправя срещу смъртта храбро — както Олрик възнамерявал — принцесата отново замлъкна, оглеждайки голата градина и облизвайки устни. — Срам ме е да призная, че накрая се бях предала изцяло. Не се интересувах от нищо. Просто исках страхът да престане. Бях ужасена, толкова ужасена, че… И тогава… тогава чух гласа ти — отново се усмихна тъжно. — Първоначално не можех да повярвам на чутото. Звучеше като птича песен посред зимата — толкова топло, толкова дружелюбно, толкова не на място. Политах в пропаст и в последния миг ти се протегна, сграбчвайки ме. Само гласа ти. Само думите ти. Не зная дали някога ще мога да изразя колко много значат.
Той кимна и също стисна ръката ѝ.
— Радвам се, че съм бил от полза, милейди — почтително кимна.
Още известно време поседяха мълчаливо. Когато тишината бе станала почти неловка, Ейдриън попита:
— Какво ще правите сега? Ще се върнете с Олрик в Дрондил Филдс?
— Всъщност точно за това искам да поговоря с теб — ала не днес. И двамата още не сме се излекували. Ще почака, докато се възстановим. Знаеш ли, че Есрахаддон е мъртъв?
— Да, узнахме.
— Той дойде при мен в нощта, в която го убиха. Каза ми нещо, нещо свързано с Дигън Гаунт… — гласът ѝ заглъхна, когато тя погледна към портата с любопитно изражение. — Кой е това? — посочи тя.
Ейдриън проследи погледа ѝ и видя самотен ездач. Той беше слаб, дребничък и носеше расо. Бе се притиснал към врата на коня. Влизайки в двора, той падна по лице в кишата. Ройс се намираше най-далече, но първи успя да стигне при него. Неколцина слуги го последваха. Ейдриън и принцесата също се приближиха. Когато стигнаха, Ройс вече бе обърнал мъжа и бе отметнал качулката му.
— Майрън? — запита невярващо Ейдриън. Взираше се в познатото лице на приятеля им от Уиндското абатство. Монахът беше в безсъзнание, но нямаше следа от рана.
— Майрън? — объркано рече Ариста. — Майрън Ланаклин от Уиндърмиър? Мислех си, че той никога не напуска манастира.
Ейдриън кимна.
— Така е.
Монахът лежеше на една койка в лазарета. Две камериерки и придворният лекар се грижеха за него. Донесоха вода и изчистиха калта от лицето, ръцете и краката му, търсейки рани. Майрън се свести сепнато, огледа се паникьосано, сетне се строполи отново. Мъчителен стон се отрони от устните му, последван от:
— Ройс?
— Какво му е? — попита Ейдриън.
— Просто е изтощен — каза лекарят. — Нуждае се от храна и вода.
Още не бе изрекъл думите си, когато влезе човек с димяща купа.
— Толкова съжалявам — каза Майрън, отваряйки отново очи и спирайки ги върху Ройс. — Толкова съжалявам. Убеден съм, че вината е моя. Трябваше да сторя нещо… Не зная какво да кажа.
— По-бавно — сопна се Ройс. — Започни отначало и ми кажи всичко.
— Всичко? — запита Ейдриън. — Спомни си с кого говориш.
— Преди четири дни аз и госпожица ДеЛанси говорехме с Рениан. Аз му разказвах за книгата, която точно бях довършил. Беше рано и бяхме сами в градината. Всичко бе толкова тихо. Нищо не чух. Може би, ако бях чул…
— На въпроса, Майрън — раздразнението на Ройс нарастваше.
— Той се появи от нищото. Разговарях с Рениан, когато я чух да възкликва задавено. Когато се обърнах, той беше зад нея, притиснал нож към гърлото ѝ. Бях толкова изплашен. Не исках да направя нещо, което да нарани госпожица ДеЛанси.
— Как изглеждаше? Кой притисна нож към гърлото ѝ? — напрегнато попита Ройс.