Принцесата напяваше.
Слязла от коня, тя бе затворила очи и протегнала ръце. Пръстите ѝ описваха деликатни движения из въздуха, а от гърлото ѝ се носеше тиха вибрация. Звукът не приличаше на песен. Нямаше отчетлива мелодия, а с усилването на гласа ѝ въздухът сякаш натежа. Нов напев. Портите ѝ отговориха. Дъските се разтресоха по подобие на настръхнал от студ човек. Пантите се разклатиха, а в стените край тях плъзнаха пукнатини. Ариста спря да напява. Портата спря да се тресе. Сетне, повишавайки рязко глас, тя изрече неразбираема дума, при звука на която портата се пръсна, посипвайки трески по снега.
Модина опита въжетата около китките си, но движението само накара вървите да се впият по-дълбоко в месата ѝ. Мерик Мариус и още двама, които не разпознаваше, я завлякоха в близък склад. Салдур имаше привилегията да крачи свободно. Постройката бе мрачна, изоставена и силно нуждаеща се от ремонт. Изпочупени прозорци щедро допускаха снега, който лазеше по дъските. Окъсани чували и късове стъкло му правеха компания.
— Отлично, момчето ми, отлично — обърна се Салдур към Мерик, докато друг мъж освобождаваше ръцете му. — Ще изпълня обещанието си да те възнаградя богато. Ти…
— Млъкни — рязко нареди Мерик. — Заведи и двамата горе.
Един от мъжете нарами Модина като чувал с брашно и се заизкачва по стълбите.
— Не разбирам — рече Салдур, докато другият непознат учтиво го подканяше да се изкачи.
— Нещата не са приключили — отговори Мариус. — ДеЛанси е мъртва. Нямаш си представа какво означава това. Везните са уравновесени. Демонът е на свобода.
Продължи да говори, но Модина бе отнесена по-нагоре и гласът му утихна. Мъжът я захвърли в една празна стая на третия етаж. Измъкна връв от джоба си и здраво пристегна глезените ѝ. Сетне се приближи до счупения прозорец и надникна.
По лицето му падна лунна светлина. Той беше нисък здравеняк с груба брада и плосък нос. Носеше тъмна гугла, но очите на Модина се бяха фокусирали върху колана му, от който висяха два кинжала. Той приклекна на едно коляно, оглеждайки улицата.
— Мирувай, малката — промърмори той, — или ще трябва да ти прережа гърлото.
С треперещи ръце Ройс положи безжизненото тяло на Гуен край моста. Затвори очите ѝ и за последно целуна устните ѝ. Нежно скръствайки ръцете ѝ, той я покри с грубото наметало — сякаш я слагаше да спи. Не можеше да се насили да покрие лицето ѝ. Дълго време се взираше в него, усмихнато дори и в смъртта.
Загърбвайки я, той се изправи. Несъзнателно прекоси моста.
— Спри на място, Ройс! — викна Мерик, когато другият вече бе прекосил моста.
По ъгъла на звука Ройс определи, че Мариус се намира на втория етаж.
— Всички от долните врати и прозорци са запечатани. При императрицата съм поставил човек с кинжал на гърлото ѝ.
Ройс не му обърна внимание. Ловко подскочи на най-близката лампа, строшавайки я, за да угаси пламъка. Повтори това още два пъти, потапяйки мястото в мрак.
— Говоря сериозно, Ройс — отново викна Мерик. Долавящата се в гласа му паника издаваше, че вече не вижда стария си партньор. — Не прави грешката да убиеш още една невинна жена.
Ройс откъсна долната част на плаща си и го напои в резервоара на лампата. Сетне се приближи до склада.
— Не можеш да ме стигнеш, без да я убиеш! — викна отново Мерик. — Отстъпи там, където да мога да те виждам.
Ройс започна да навлажнява стените с масло.
— По дяволите, Ройс. Не бях аз. Не съм я убил.
Ройс запали напоения плат и го мушна под вратата. Дървото беше старо и сухо, пламъците лакомо го захапаха. Зимният вятър също допринесе, раздухвайки ги по стените.
— Какво правиш? — долетя гласът на Салдур, изпълнен с ужас. — Мариус, направи нещо. Заплаши да прережеш гърлото на Модина, ако той…
— Сторих го, идиоте! Не се интересува от императрицата. Ще избие всички ни! — изкрещя Мерик Мариус.
Пламъците се разпростряха бързо. Ройс отиде за още масло, за да разшири огъня. Външността на склада лумна, огнените стени се издигнаха нагоре. Ройс отстъпи назад и загледа как постройката гори. Чувстваше горещината върху лицето си.
Отвътре долитаха гласове, борещи се да бъдат чути над пукота на огъня. Ройс зачака, гледайки как четирилистният знак изгаря.
Не след дълго първият мъж скочи от втория етаж. Приземи се сносно, ала Ройс моментално се нахвърли отгоре му. Пламъците проблеснаха върху Алвърстоун. Мъжът изкрещя, но Ройс не бързаше. Преряза сухожилията в краката му, така че онзи да не си тръгне преждевременно. Сетне се настани на гърдите му и започна да реже пръстите му. Отдавна не бе разпарчетосвал някого с кинжала си. Удивляваше се колко чисто бялото острие разрязваше хрущяли и дори кости. Забелязвайки нов скачащ, остави първия да кърви. Този летеше от третия етаж. Приземи се с лошо костеливо пропукване.
— Не! — викна мъжът, опитвайки се да пролази надалеч. Ройс отново се прояви като бавен и методичен. Падналият виеше с всяко прорязване. Когато мъжът застина, Ройс извади сърцето му. Изправи се, подгизнал от кръв, оцапала дясната му ръка чак до лакътя, и хвърли органа през прозореца, от който безсърдечният бе скочил.
— Ти си наред, Салдур — подигра се той. — Нямам търпение да видя дали действително имаш такова.
Отговор не последва.
С периферното си зрение Ройс зърна тъмна фигура да се движи край задната част на склада. Мерик бе едва забележим в танцуващите сенки. Ройс предположи, че той планира да се скрие под моста, където гилдичарите причакваха жертви. Остави Салдур да изгори. Огънят вече бе обгърнал изцяло втория етаж. Бе само въпрос на време. Единственият изход за регента щеше да е да скочи, а мъж на неговата възраст нямаше да се справи добре в скок от третия етаж на замръзналата земя.
Ройс се впусна след Мерик, който изостави прикриването, за да се втурне с всички сили. Ройс бързо стопи разстоянието помежду им. Мерик се отказа по средата на моста. Обърна се, изтеглил кинжал, с плувнало в саждива пот лице.
— Не съм я убил — викна той.
Ройс не отговори. Бързо преодоля оставащото разстояние и атакува. Белият кинжал се стрелна като змия. Мерик избегна първия замах, но обратният удар посече гръдта му.
— Чуй ме — каза Мерик, все още отстъпвайки назад. — Защо ми е да я убивам? Познаваш ме! Нима мислиш, че не знаех, че тя беше моята застраховка? Някога виждал ли си ме да правя нещо толкова глупаво? Просто се запитай — защо ми е да правя подобно нещо? Какво ще спечеля? Мисли, Ройс, мисли. Каква причина бих имал да я убивам?
— Същата, заради която ще те убия — мъст.
Ройс нанесе удар. Мерик се опита да отскочи, но бе прекалено бавен. Щеше да умре незабавно, ако Ройс се бе прицелил в сърцето или гърлото. Вместо това Алвърстоун потъна в дясното му рамо.
Раната бе дълбока и Мерик изтърва оръжието си.
— В това няма логика! — изпищя Мерик. — Няма нищо общо с Джейд. Ако исках отмъщение, щях да съм те убил преди години. Исках само Салдур и императрицата. Нямаше да я нараня. Бяхме се помирили, Ройс. Сериозно предлагах да заработим заедно отново. Не сме врагове. Не прави същата грешка като мен. Ти беше подлъган, когато уби Джейд, но аз не можех да разбера това — не исках. Сега някой ми причинява същото. Изигран съм, не виждаш ли? Точно както и ти. Използвай мозъка си. Ако имах лък, щях ли да те оставя да подпалиш склада? Не бях аз. Беше някой друг.
Ройс театрално се огледа.
— Странно, не виждам други.
Скочи отново. Мерик отстъпи и петата му докосна перилата на моста.
— Няма вече място.
— По дяволите, Ройс, трябва да ми повярваш. Никога не бих убил Гуен. Кълна ти се, не бях аз!
— Вярвам ти — каза Ройс. — Просто не ми пука.
Заби Алвърстоун в гърдите на Мерик.
Мариус се олюля. Ръцете му намериха единственото нещо, което можеше да сграбчи, и двамата с Ройс паднаха през ръба.
Ейдриън не изчака останалите. Веднага пришпори коня си и се понесе към реката. Злонамерен се хлъзна по снега и едва не падна, когато сви край ъгъла пред Лангдънския мост. Складът в другия му край гореше като гигантска факла. Уличните лампи около него бяха угаснали. Железните лебеди от тази страна на моста сияеха в оранжево, хвърляйки трептящи сенки — тънки, мрачни, танцуващи копия, потъващи в снега.