— Птица? — съумя да вмъкне Амилия.
— Ще ти позволя да използваш Убийцата. Тя е от личните ми ястреби.
— Но…
— Никакви притеснения, миличка. От теб не се иска нищо. Птицата върши цялата работа. Ти само си седиш на коня и изглеждаш красива — което и ще правиш, след като Лоис приключи новата ти рокля. Синьото ще е добър цвят, ще подхожда на очите ти. Предполагам ще трябва да се погрижим и за кон. Не може да се препъваш из снега и да си развалиш роклята, нали така? Зная, че Салдур изобщо не се сеща за подобни неща. Назначава те за секретарка на императрицата, ала осъзнава ли нуждата от облекло? Кон? Бижута?
Херцогинята пак спря, все така притиснала ръката ѝ като преса за сайдер.
— О, миличка, едва сега осъзнах, че ти нямаш никакви бижута. Не се срамувай, разбирам те напълно. Ото е великолепен бижутер. За едно трепване на клепача може да направи сапфирена огърлица. Няма ли това да изглежда зашеметяващо с новата ти рокля? Слава на Марибор, че доведох цялата си свита. Бог ми е свидетел, че местните занаятчии не могат да изпълнят поръчките ми. То като си помислиш, кой ли би могъл?
Тя се изсмя, а Амилия се зачуди колко ли още щеше да продължи това.
Ново дръпване и се понесоха отново.
— Натрапвам се, нали? Такава съм. Нищо не мога да сторя. Още преди години съпругът ми престана да се опитва да ме превръща в подобаваща жена. Естествено, сега той разбира, че именно моята жизнерадост го привлича. „Нито миг скука или спокойствие“, така казва той. И като стана дума за мъже, избрала ли си рицар, който да носи твоя знак на турнира?
— Н-не.
— Не си? Но, мила, рицарите просто обожават да се сражават за млади красавици. Бас държа, че си ги влудила, карайки ги да чакат тъй дълго.
Настъпи пауза, която Амилия запълни с думите:
— Не знаех, че се предполага да го сторя.
— Ха-ха! — лейди Женвиев се изсмя възторжено. — Ти си истинско чудо, скъпа. Просто великолепно! Етелред ми каза, че си отскоро благородничка — издигната от самия Марибор. Не е ли това великолепно? Избраникът на Марибор се грижи за Неговия Наследник. Удивително!
След пореден завой се озова в западното крило, където група слугини се пръснаха пред тях като гълъби пред карета.
— Ти си жива легенда, мила Амилия. Всеки рицар в кралството би се вързал на фльонга да получи знака ти. Няма да има по-желана от императрицата дама, но нея никой не би се осмелил да попита, за да не си навлече гнева на Етелред. Все пак до сватбата не остава много време! Никой не би искал да си спечели враг в лицето на новия император. Това те прави галеницата на фестивала. Може да се спреш върху всеки подходящ ерген. Херцози, принцове, графове и барони горят от надежда да привлекат вниманието ти или да спечелят честта да седят до теб на трапезата след турнира.
— Не възнамерявах да посетя нито едно от тези събития — рече Амилия.
Самата идея за преследващи я благородници бе стряскаща. Куртоазната любов може и да бе достойна и романтична за принцеси и графини, но никой аристократ не се отнасяше нежно към жена от простолюдието. Слугините, хванали окото на някой благородник — рицар или крал — биваха обладавани насила. Самата Амилия никога не бе нападана, но многократно бе бърсала сълзи и превързвала рани. Макар че сега пред името си носеше титлата лейди, всички бяха наясно с произхода ѝ, а Амилия се страхуваше, че една хартиена титла ще е слаба защита срещу някой лъстив благородник.
— Глупости, трябва да присъстваш на пиршествата. Пък и е твое задължение. Отсъствието ти може да предизвика истински бунт! Не искаш да предизвикаш смут в оставащите до сватбата седмици, нали?
— Ах, не, разбира се…
— Добре, значи това е решено. Сега просто трябва да си избереш някого. Имаш ли си фаворит?
— Никого от тях не познавам.
— Никого? Божичко, скъпа! Затворена ли те държат? Какво ще кажеш за сър Елгар или сър Муртас? Принц Рудолф също ще участва, той е отличен избор с обещаващо бъдеще. Разбира се, не бива да пропускаме и сър Бректън. От него по-добър кандидат няма да намериш. Зная, че му се носи репутация на малко скован. Истина е. Но след победата си над Меленгар той е настоящият герой — и е наистина шеметен! — херцогинята пошава с вежди. — Да, Бректън би бил идеалният избор. Дамите от няколко двора му се умилкват.
Сянка на притеснение премина по лицето на лейди Женвиев.
— Хм, това ни отвежда до уместен въпрос. Ще трябва да внимаваш. Макар определено да си обект на обожание от страна на всеки рицар, също така си и обект на завист от страна на всяка дама.
Херцогинята обви тлъсто ръчище край врата на Амилия, придърпвайки я към себе си, като че щеше да прошепне в ухото ѝ, обаче не понижи глас.
— Довери ми се, тези жени са опасни. За тях куртоазната любов не е игра. Ти си още неопитна в политиката, затова ти го казвам за твое добро. Те са дъщерите на крале, херцози и графове, свикнали са да получават исканото. Всички те знаят откъде произхождаш. Убедена съм, че много от тях са пратили шпиони да проучват семейството ти, опитвайки се да изкопаят някаква мръсотия. А ако не успеят да намерят нищо, повярвай ми, ще си измислят.
Лейди Женвиев я отведе покрай пореден ъгъл, този път към северния страничен вход и нагоре по стълбите към третия етаж.
— Не разбирам какво имаш предвид.
— Много е просто, скъпа. От една страна мислят, че заради произхода ти ще е лесно да те унижат. Но същевременно ти не си правила никакви опити да го скриеш, което обезсмисля усилията им. Трудно е да унизиш някого с нещо, от което той не се срамува, не е ли така? Въпреки това трябва да игнорираш всички хапливи подмятания. Може да чуеш обиди по свой адрес, неща като „свинепаска“ и прочие. Което, естествено, ти не си. Трябва да помниш, че си дъщерята на майстор на карети — и то превъзходен при това. Ами че абсолютно всеки с поне малко важност отива при него. Всички искат да се возят в карета, изработена от бащата на Мариборската Избраница.
— Знаеш за баща ми? Семейството ми? Те добре ли са? — Амилия спря тъй рязко, че херцогинята направи още четири крачки, преди да разбере, че крачи сама.
Амилия дълго се бе страхувала, че семейството ѝ е умряло от глад или болест. Бяха имали тъй малко. Две години по-рано беше напуснала дома си, за да намали гладните усти с една, възнамерявайки да изпраща пари вкъщи, но не бе предвидила Едит Мон.
Главната прислужница бе обявила старите дрехи на Амилия за неподходящи, настоявайки слугинята да си плати за новите. Амилия бе принудена да заплати за новото облекло от надницата си. Счупените или нащърбени чинии също се удържаха. А в първите няколко месеца такива имаше много. Едит винаги изнамираше нещо, с което да държи Амилия в безпаричие. Накрая започна да я глобява за неподчинение или лошо поведение, продължавайки да я държи заборчняла.
Как само мразеше Едит. Старото чудовище бе толкова зла, че имаше нощи, в които Амилия заспиваше, желаейки смъртта ѝ. Представяше си как я прегазва карета или как се задавя с кост. Едит вече я нямаше и тя почти съжалила тези си мисли. Обвинена в измяна, Едит Мон бе екзекутирана преди по-малко от седмица — пред задължителното присъствие на целия персонал.
В продължение на две години Амилия не успя да спести и една медна монетка, която да изпрати вкъщи, не бе чула никакви новини за семейството си. Дордето Модина бе стояла в депресивния си унес, регентите бяха сложили целия персонал на замъка под карантина, за да не изтекат слухове за състоянието ѝ. Тогава Амилия представляваше затворничка, също като императрицата. Нямаше смисъл да пише писма. Говореше се, че всички такива биват изгаряни по заповед на регентите. След възстановяването на Модина Амилия бе продължила да пише, но не получи и едничък отговор. Имаше новини за избухнала епидемия недалеч от дома ѝ. Амилия бе захвърлила всякаква надежда да ги види отново — досега.