— Всичко е наред. И аз се губех постоянно преди. Къде отивате?
— Бях отседнал в рицарското крило по молба на моя лорд, но излязох на разходка и не мога да открия обратния път.
— Значи сте войник.
— Да, простете ми. Глупостта ми е безкрайна — той отстъпи назад и се поклони. — Сър Бректън от Чадуик, син на лорд Белстрад, на вашите услуги, милейди.
— О! Вие сте сър Бректън?
Външният вид никога не бе впечатлявал Амилия, но Бректън беше съвършен. Точно каквото би очаквала един рицар да бъде: красив, изтънчен, силен — шеметен, както се бе изразила лейди Женвиев. За пръв път от идването си в двореца ѝ се прииска да беше красива.
— Наистина съм аз. Чували сте за мен, за добро или зло…?
— Добро, със сигурност. Ами че… — тя се улови и спря, усещайки как се изчервява.
Притеснение сгърчи челото му.
— Нима съм сторил нещо, с което да предизвикам неудобството Ви? Ужасно съжалявам, ако…
— Не, не, нищо такова. Просто се държах глупаво. Да си призная, до днес не бях чувала за вас, и тогава…
— Тогава?
— Не ми е удобно — призна тя, чувствайки се още по-объркана от вниманието му.
Изражението на рицаря стана сериозно.
— Милейди, ако някой е опетнил честта ми — или ви е навредил чрез употребата на името ми…
— О, не. Нищо подобно. Просто херцогинята на Рочел каза…
— Да?
Амилия потръпна.
— Каза, че трябвало да ви помоля да носите моя знак в турнира.
— Разбирам — Бректън изглеждаше облекчен. — Съжалявам за разочарованието, което се налага да ви нанеса, но аз не…
— Зная. Зная — прекъсна го тя, предпочитайки да не чуе думите. — Аз самата бих ѝ казала това, ако ми се бе отворила подобна възможност — тази жена е истинска вихрушка. Самата мисъл, някой рицар — който и да е — да носи моя знак, е абсурдна.
Сър Бректън изглеждаше объркан.
— И защо?
— Погледнете ме! — тя отстъпи крачка назад, за да може той да я види по-ясно. — Не съм красива, а както и двамата знаем, не съм и изящна. Не съм благородница, баща ми изработва карети. Не смятам, че някоя хрътка би седнала до мен на трапезата, камо ли знаменит рицар като вас.
Веждите на Бректън се повдигнаха рязко.
— Изработва карети? Вие нея ли сте? Лейди Амилия от Тарин дол?
— Да, съжалявам — тя постави ръка на челото си и подбели очи. — Виждате ли, мога да се похваля с обноските на муле. Да, аз съм Амилия.
Един дълъг миг Бректън я изучаваше мълчаливо. Сетне рече:
— Вие сте слугинята, която спасила императрицата?
— Разочарование, знам — тя зачака той да се изсмее и да изтъкне, че тя не би могла да бъде Избраницата. Макар публичното изявление на Модина да бе помогнало, също така бе накарало Амилия да се чувства неудобно. За момиче, прекарало целия си живот в опит да не привлича внимание, известността беше нещо трудно. И нещо по-лошо — тя бе измамница. Историята за божествена намеса беше лъжа — начинът, по който Салдур манипулираше ситуацията в своя угода.
Но рицарят не се изсмя. Само попита:
— Значи смятате, че никой рицар няма да носи вашия знак, защото във вените ви не тече благородна кръв?
— Да, това, както и още дузина причини. Понякога дочувам шушуканията.
Сър Бректън се отпусна на коляно и сведе глава.
— Умолявам ви, лейди Амилия, удостоете ме с честта да бъда ваш рицар на турнира.
Тя стоеше безмълвна.
Рицарят повдигна очи.
— Обидих ви, нали? Твърде съм настоятелен! Простете дебелоочието ми. Нямах намерението да участвам в турнира, тъй като намирам подобни съревнования за ненужно застрашаване на живота на добри мъже, провеждани в името на суета и глупашко развлечение. Ала сега, срещайки вас, осъзнавам нуждата да участвам, защото много повече е заложено. Честта на всяка дама трябва да бъде защитена, а вие не сте обикновена дама, ала самата Избраница на Марибор. За вас бих избил хиляда врагове, за да очистя доброто ви име. Мечът и копието ми са ваши, милейди, ако благоволите да ми окажете честта.
Поразената Амилия осъзна, че се е съгласила, едва след като се отдалечи. Не спря да се усмихва по време на остатъка от изкачването си по стълбите.
Амилия стигна стаята на Модина в повишено настроение. Денят бе добър, може би най-добрият такъв в живота ѝ. Бе открила, че семейството ѝ е добре. Подготовката за сватбата бе поверена на опитен и изтънчен човек. И красив рицар бе коленичил пред нея, молейки да се сражава под нейния знак. Амилия нетърпеливо грабна халката, развълнувана да сподели новините с Модина, но всичко бе забравено в мига, в който отвори вратата.
Както обикновено, Модина седеше пред прозореца, облечена в тънката си бяла нощница, взирайки се в блесналия на лунната светлина сняг. Край нея имаше огромно огледало, прикачено с месинг към дървена рамка.
— Това пък откъде се взе? — запита Амилия, шокирана.
Императрицата не отговори.
— Откъде е?
Модина погледна към огледалото.
— Красиво е, нали? Жалко, че донесоха толкова хубаво. Подозирам, че са искали да ми доставят удоволствие.
Амилия се доближи до огледалото и прокара пръсти по полирания ръб.
— Откога е тук?
— Донесоха го тази сутрин.
— Изненадана съм, че е оцеляло досега — Амилия се обърна към императрицата.
— Не бързам, Амилия. Остават ми няколко седмици.
— Значи си решила да чакаш до сватбата си?
— Да. Първо смятах, че няма да има значение, но после осъзнах, че това ще се отрази зле на теб. Ако изчакам, ще изглежда, че вината е на Етелред. Всички ще решат, че не съм могла да понеса мисълта той да ме докосне.
— Това ли е причината?
— Не, не изпитвам нищо към него или към каквото и да било. Но ти ще бъдеш добре — Модина се обърна, за да погледне към приятелката си. — Вече дори не мога да плача. Не плаках, когато заловиха Ариста — дори едничка сълза не пророних. Гледах всичко през прозореца. Видях Салдур и серетите да влизат, знаех какво означава това. Те излязоха, но тя не го стори. Сега е в онова ужасно мрачно място, където преди бях аз. Когато тя беше тук, имах някаква цел. Сега не е останало нищо. Време е призракът да изчезне. Регентите вече не се нуждаят от мен за изграждането на империята. На теб ти дадох по-добър живот, дори Салдур няма да те нарани сега. Опитах се да помогна и на Ариста, но се провалих. Време ми е да си ида.
Амилия коленичи до Модина, нежно махна косата от лицето ѝ, целувайки я по бузата.
— Не говори така. Била си щастлива някога. Отново може да бъдеш.
Модина поклати глава.
— Момиче на име Тракия беше щастливо. Тя живееше с обичното си семейство в едно малко селце край река. Заобиколена от приятели, играеше на полето и сред гората. Това момиче вярваше в утрешния ден. Очакваше даровете, които Марибор щеше да ѝ поднесе. Вместо тях, той ѝ изпрати мрак и ужас.
— Модина, винаги има място за надежда. Моля те, трябва да повярваш.
— Имаше един ден — когато с теб бяхме при чиновника да поръчаме плат — в който видях мъж от миналото си. Той беше надежда. Той веднъж спаси Тракия. За момент, за един много кратък момент, си помислих, че е дошъл да ме спаси и сега, ала не беше. Когато той се отдалечи, знаех, че е само спомен от времето, когато съм била жива.
Ръцете на Амилия подириха тези на Модина и когато ги намериха, ги обгърнаха, както някой би поел умираща птица. Амилия се затрудняваше да диша. Долната ѝ устна започна да трепери, тя погледна назад към огледалото.
— Права си. Наистина е срамота, че са ти донесли толкова красиво.
Тя прегърна Модина и започна да плаче.
Глава 5
Стъпки в снега
На няколко мили от Медфорд Ройс видя дима и се приготви за най-лошото. Преди прекосяването на Галевир предвещаваше отрупаните улици на столицата, ала днес, докато бързешком минаваше моста, го чакаха единствено овъглените стълбове и сажделивите камъни. Познатият му град бе изчезнал.
Ройс не можеше да нарече никое място свой дом. За него тази дума означаваше някакво митично място, подобно на рай или земи на феи, но улица Капризна бе най-близкото подобно нещо. Пресен сняг покриваше града, като хвърлен от природата чаршаф върху трупа. Нямаше непострадала сграда, а за много постройки можеше да се говори единствено в минало време, сведени до купчина пепел. Портите на замъка бяха разбити, част от стените срутени. Дори дърветата на Площада на благородниците ги нямаше.