Красив роман от една от най-продаваните писателки
Дали някога e твърде късно за любовта?
Лошото време и дебелата снежна покривка през декември блокират в къща на шотландския бряг група непознати, всеки един от тях лекуващ скръб от миналото, която може да помрачи наближаващите празници.
Пукотът на цепениците в камината и топлината на приятелството обаче могат да сгреят и най-студеното сърце и когато църковните камбани оповестяват началото на вечерната служба, звънът им носи вълшебния дух на Коледа..
Winter Solstice
Copyright © 1995 Robin Pilcher, Fiona Pilcher,
Mark Pilcher and The Trustees of Rosamunde Pilcher’s 1988 trust
Фотография на корицата
© Stock Free Images & Dreamstime Stock Photos
Розамунде Пилхер
Зимно слънцестоене
© Ирина Кючукова, превод, 2013 г.
© Станислав Иванов, корица, 2013 г.
© Книгоиздателска къща „Труд“, 2013 г.
ISBN 978-954-398-319-3
ЕЛФРИДА
Преди да напусне Лондон и да се премести в провинцията, Елфрида Фипс отиде в приюта за кучета „Батърсий“ и се върна от там със свое куче. Отне й половин час, сърцераздирателен половин час, за да го открие, но в мига, в който го видя - седнало съвсем близо до решетките на клетката, вперило поглед в нея с тъмните си влажни очи, - беше сигурна, че това е нейното куче. Не искаше голямо куче, нито пък й допадаше идеята да има кутре от джафкаща миниатюрна порода, което да се побира в скута й. Не. А това куче беше точно толкова голямо, колкото според нейните представи трябваше да бъде едно куче.
Козината му беше рунтава и мека, част от нея падаше върху очите му, ушите му можеха да са или вдигнати, или спуснати, а рошавата опашка бе победоносно вирната.
Окраската му беше с неравномерни кафяви и бели петна. Кафявите бяха с оттенъка на мляко с какао. Когато Елфрида попита за произхода му, момичето, което се грижеше за кучетата, отговори, че май е кръстоска между бордърколи и отчасти брадато коли, както и някои други неопределени породи. Но за Елфрида породата всъщност нямаше значение. На нея й хареса изражението на благородното му лице.
Тя остави своето дарение за приюта за кучета „Батърсий“ и новото й другарче отпътува с нея на предната седалка в старата й кола, гледайки доволно през прозореца, сякаш това беше животът, за който винаги бе мечтало.
На другия ден тя го заведе да го подстрижат, да го изкъпят и да го изсушат в местния фризьорски салон за кучета. То се върна при нея пухкаво, меко и ухаещо сладко на лимонада, откликвайки на цялото това внимание с признателност и преданост. То беше срамежливо, но същевременно и смело куче. Щом чуеше звънеца или си въобразяваше, че вижда нападател, започваше да лае неистово за кратко, след което се връщаше в своя кош или в скута на Елфрида.
Беше й необходимо известно време, за да му избере име, но накрая го кръсти Хорацио.
С кошница в ръка и здраво стиснала повода на Хорацио, Елфрида затвори входната врата на малката си къща, пое по тясната пътека, мина през портата и се отправи надолу по паважа към пощата и местната бакалия.
Беше най-обикновен скучен, мрачен, сив следобед в средата на октомври. Последните есенни листа се отронваха от дърветата, суровият вятър беше прекалено студен, така че и най-ревностните градинари не си позволяваха да излязат навън, а децата още не бяха свършили училище и улиците бяха пусти. Небето се беше спуснало ниско с надвиснали тежки облаци, които постоянно се движеха, но отказваха да се разнесат. Елфрида крачеше бързо, а Хорацио с нежелание я следваше по петите, знаейки, че това е ежедневната му гимнастика и че няма друг избор, освен да се възползва напълно от нея.
Селото се наричаше Дибтън в Хемпшър и Елфрида дойде да живее тук преди осемнайсет месеца, след като напусна Лондон, и започна нов живот. Отначало се чувстваше малко самотна, но сега вече не можеше да си представи да живее, където и да било другаде. От време на време стари познати от дните в театъра се решаваха да пътуват от града, за да й гостуват, и нощуваха на изкорубения диван в малката спалня в задната част на къщата. Тя наричаше тази стая работна и държеше там шевната машина, с която припечелваше малко пари с красивите възглавнички, които шиеше за една фирма за вътрешен дизайн на „Слоуан Стрийт“.
Когато си тръгваха, приятелите й я питаха загрижено: „Добре си, нали, Елфрида? Не съжаляваш ли? Не искаш ли да се върнеш в Лондон? Щастлива ли си?“. А тя ги успокояваше с думите: „Разбира се, че съм добре. Това е моето убежище за старини. Тук ще прекарам сетнините си“.
Вече бе свикнала с всичко тук. Знаеше кой живее в ей тази къща или пък в онази малка вила. Хората я поздравяваха по име: „Добро утро, Елфрида!“. Или: „Приятен ден, госпожо Фипс!“. При някои съседи главата на семейството работеше в Лондон. Мъжете излизаха сутрин рано с колата си, за да хванат бързия влак, и се връщаха късно вечер, пропътувайки краткото разстояние до дома си. Други бяха прекарали тук целия си живот в малките каменни къщи, построени от бащите или дядовците им. Трети бяха сравнително нови, живееха в общинските жилища в края на селото и работеха в предприятието за електроника в съседния град. Всичко беше толкова обикновено и необременяващо. Точно от каквото се нуждаеше Елфрида.