Що се отнася до Глория, тя имаше слабост към вече порасналите си женени синове и беше по-близка с тях, отколкото с късно родената си дъщеря. Елфрида се запозна с тях - Джил и Крофърд Белами, както и с красивите им и добре облечени съпруги, когато дойдоха в имението за почивните дни, и ги виждаше, когато идваха от Лондон за неделния обяд. Макар че не бяха близнаци, те си приличаха удивително много, бяха толкова традиционни и упорити. Елфрида установи, че нито един от двамата не я одобряваше, но пък и тя не ги харесваше особено, така че това не беше нещо, което заслужаваше да му се обръща внимание. Глория ги обичаше безумно, което беше много по-важно, и когато си тръгваха, багажниците на скъпите им коли бяха пълни догоре с пресни плодове и зеленчуци от градината й, а тя стоеше и им махаше като всяка сантиментална майка. Беше очевидно, че никое от синчетата й не можеше да сбърка и Елфрида беше сигурна, че ако Глория не беше одобрила избора им на невести, отношението към Дафни и Арабела щеше да бъде далеч по-неблагоприятно.
Франческа обаче беше различна. Силно повлияна от Оскар, тя следваше свой път, свои интереси и намираше книгите и музиката за много по-обаятелни от състезанията с коне в местния клуб за понита. Въпреки това тя никога не се бунтуваше или чумереше и се грижеше за своенравното си пони с нежност, извеждаше го често, като яздеха из оградената ливада, която Глория беше отредила за конни занимания, и го водеше на дълги разходки по тихите пътеки край рекичката. Често Оскар я придружаваше по време на тези разходки на старото си колело с извити навътре дръжки, спомен от дните му на учител.
Глория ги оставяше да правят каквото искат, като според Елфрида това се дължеше на факта, че Франческа не беше толкова важна за нея, не я занимаваше и не я изпълваше толкова, колкото собственият й забързан живот, партитата, приятелите й. Важна беше и позицията й на социален наставник, като понякога й напомняше ловец, който надува рога си, за да привлече вниманието на ловните си кучета и ги удря с бича.
Само веднъж погледнаха на Елфрида с неодобрение. Беше по време на едно събиране в семейство Фубистър - официална и стилна вечеря със свещи и блестящи сребърни прибори, с престарял иконом, който сервираше храната. След вечеря в дългата трапезария (в която беше доста прохладно, защото вечерта беше студена) Оскар се премести на рояла да посвири и след етюда от Шопен предложи Елфрида да изпее нещо. Тя беше много смутена и изненадана. Не беше пяла от години и запротестира. Гласът й беше отчаян.
Но възрастният сър Едуин Фубистър се присъедини към увещанията:
– Моля ви, винаги ми е харесвал нежният глас.
Той беше толкова убедителен, че Елфрида се разколеба. В крайна сметка имаше ли значение, дали гласът й бе загубил младежкия си тембър, че трепереше на високите ноти и че щеше да се изложи? В този момент погледът й падна на лицето на Глория, надуто и намръщено като булдог в израз на неодобрение и почуда. Елфрида знаеше, че Глория не иска тя да пее. Не искаше да застане до Оскар и да забавлява малката компания. Не й харесваше другите да блестят, да крадат вниманието, да отвличат разговора от нея самата. Онова, което прозря, беше много очевидно и малко стряскащо, сякаш я беше уловила в момент, когато Глория се преоблича.
При друг случай Елфрида щеше да се оттегли безопасно, да откаже любезно, да намери извинение. Но тя беше вечеряла добре, беше пила великолепно вино и това беше запалило искрата на желанието й за изява. Не беше позволявала да я унижават и нямаше да допусне такова отношение. Така че се усмихна в лицето на застрашително намръщената Глория, обърна глава и се усмихна и на домакина:
– Щом вие искате, и аз искам.
– Прекрасно!
Сър Едуин плесна с ръце като малко дете.
– Каква чест!
Елфрида се изправи, прекоси стаята и застана там, където Оскар и чакаше.
– Какво ще изпееш?
Тя му каза - песен от Роджърс и Харт.
– Знаеш ли я?
– Разбира се.
Той изсвири един-два акорда като въведение. Не беше пяла отдавна. Изпъна рамене, пое си въздух и запя...
Погледнах те