Гласът й беше позагубил плътността си с възрастта, но все още можеше да пее вярно.
И сърцето ми застина.
Изведнъж я обзе необяснимо щастие - застанала до Оскар и заедно с него изпълваща стаята с музиката на младостта си, отново се почувства млада.
Глория почти не пророни дума през останалата част на вечерта, но никой не се и опита да я извади от мрачното й настроение. Докато останалите се възхищаваха на Елфрида и я поздравяваха, Глория си допиваше брендито. Когато стана време да си тръгват, сър Едуин ги изпрати до мястото, където върху старателно насипаните камъчета беше паркирана специалната лимузина на Глория. Елфрида му пожела лека нощ и се качи отзад в колата, но Оскар седна зад волана и Глория беше принудена да седне на предната седалка на собствения си автомобил.
По пътя Оскар попита жена си:
– Хареса ли ти вечерта?
Глория отговори рязко:
– Имам главоболие - и отново млъкна.
Елфрида си помисли „Нищо чудно“, но благоразумно не го изрече на глас. И това беше най-проницателната и тъжна истина. Глория Блъндъл, твърдоглава и с железен стомах като казан, беше прекалила с пиенето. Никога не стигаше дотам, никога не преливаше. Но сега беше пила прекалено много. И Оскар го знаеше.
Оскар. Да, и ето го сега в бакалията на госпожа Дженингс в мрачния октомврийски следобед вземаше вестниците си и плащаше за чувал с кучешка храна. Носеше панталони от рипсено кадифе, дебела жилетка от нещо като туид и гумени ботуши, които показваха, че бе градинарствал, но беше си спомнил за необходимите покупки и се бе отбил тук.
Госпожа Дженингс вдигна глава:
– Добър ден, госпожо Фипс.
Взел рестото в ръка, Оскар се обърна и я поздрави:
– А, Елфрида. Здравей.
Тя каза:
– Сигурно си дошъл пеша. Не видях колата ти отвън.
– Паркирах я зад ъгъла. Мисля, че това е всичко, госпожо Дженингс.
Той се дръпна, за да направи място за Елфрида, и застана там, като очевидно не бързаше.
– Не сме те виждали от няколко дни. Как си?
– Караме я някак. Малко ми омръзна това време.
– Ужасно, нали? - намеси се госпожа Дженингс. - Студено и мъгливо едновременно, убива ти всякакво желание да правиш каквото и да било. Какво сте напазарували, госпожо Фипс?
Елфрида изпразни съдържанието на кошницата си, за да може госпожа Дженингс да пресметне цената и да маркира покупките на касата. Един хляб, половин дузина яйца, малко бекон и масло, две консерви кучешка храна и списание „Красиви домове“.
– Да ви ги запиша ли?
– Ако обичате, оставих си портмонето у дома.
Оскар забеляза списанието.
– Да не би да си решила да украсяваш дома си?
– А, едва ли, но ме успокоява да чета за това, как другите си подреждат домовете. Малко напомня това да слушаш как другите си косят тревата.
На госпожа Дженингс това й се стори много смешно.
– Господин Дженингс прибра косачката още през септември. Мрази да коси тревата.
Оскар гледаше как Елфрида напълни отново кошницата, и каза:
– Мога да те закарам до вкъщи, ако искаш.
– Не ми пречи да вървя пеша, с Хорацио съм.
– Нека дойде и той. Благодаря ви, госпожо Дженингс, довиждане.
– До скоро, господин Блъндъл. Поздрави на съпругата.
Двамата излязоха заедно от магазина. Младежите още висяха на тротоара отвън. Към тях се беше присъединило съмнително момиче с цигара, гарвановочерна коса и кожена пола, която едва стигаше до горната част на бедрата й. Присъствието й явно беше възбудило младежите и те жестикулираха, закачаха се, обиждаха и се кикотеха. Хорацио, хванат в капана на това непристойно държане, изглеждаше много жалък. Елфрида го освободи и той с облекчение размаха опашка. Тримата завиха на ъгъла и се спуснаха по тясната улица, където Оскар беше оставил колата си. Тя се качи на седалката до шофьора, а Хорацио скочи на пода между коленете й с глава, притисната в скута й. Оскар влезе в колата, затвори вратата, запали двигателя и Елфрида заяви:
– Не очаквах да срещна никого в бакалията по това време. Обикновено хората са навън сутрин и можеш да си приказваш с някого.
– Знам, но Глория е в Лондон и бях забравил вестниците.
Той обърна колата и потегли по главната улица. Училището беше приключило за деня и тротоарите гъмжаха от уморени мърляви деца, които мъкнеха ученически раници на път за вкъщи. Мъжът в църковния двор беше разпалил пак огъня и в застоялия влажен въздух се издигаше сив дим.
– Кога отиде Глория в Лондон?
–Вчера. Някаква среща или нещо такова. За децата й, предполагам. Взе влака. Ще я посрещна в шест и половина.
–Искаш ли да дойдеш на чаша чай? Или искаш да се върнеш в градината?
– Откъде знаеш, че бях в градината?