Тя му сипа чай - беше задоволително черен - и му поднесе парче от ронещия се джинджифилов кейк.
– Така че, както виждаш, имам семейство, дори да не сме особено близки - усмихна се тя. - А ти? Време за признания. Имаш ли роднини, с които можеш да се похвалиш?
Оскар вдигна глава и потри чело:
– Не знам. Предполагам. Но като теб нямам представа, къде са и с какво се занимават.
– Кажи нещо.
– Ами - каза замислено, като отхапа парче сладкиш - имах баба в Шотландия. Как звучи това като за начало?
– Интересно.
– Тя имаше голяма къща в Съдърланд, доста земя и ферма.
– Земевладелка.
– Обикновено прекарвах летните ваканции с нея, но тя почина, когато бях на шестнайсет, и повече не съм ходил там.
– Как се наричаше имението й?
– Коридейл.
– Голямо ли беше?
– Не, но страшно уютно. Богати ястия, гумени ботуши и въдици навсякъде. Хубави аромати - на цветя и вакса, на печен глухар.
– О, прекрасно. Чак огладнях. Сигурна съм, че е била на седмото небе.
– Не знам. Но беше съвсем непретенциозна и невероятно надарена.
– В какво отношение?
– Мисля, че имаше талант за живот. И за музика. Беше истинска пианистка. Наистина. Мисля, че съм наследил малкия си талант от нея, тя ме насочи по пътя към кариерата, която избрах. В Коридейл винаги имаше музика. Тя беше част от живота ми.
– Друго?
– Моля?
– С какво друго се занимаваше?
– Не мога да си спомня. Разходки вечер и задушен заек. Ходех на риболов за пъстърва. Играех голф. Баба ми беше запалена по голфа и се опита да ме научи да играя, но не можех да се сравнявам с нея. Идваха гости и играехме тенис и ако беше достатъчно топло, което рядко се случваше, ходех с колелото до брега и се хвърлях в Северно море. В Коридейл нямаше значение какво правиш. Беше много спокойно. Забавлявахме се.
– И какво стана?
– Баба ми почина. Започна войната. Чичо ми наследи имението и отиде да живее там.
– Не те ли канеше вече за летните ваканции?
– Отминаха тези дни. Бях на шестнайсет. Занимавах се с музика. Имах изпити. Други интереси, други хора. Друг живот.
– Той още ли живее там? Чичо ти.
– Не, живее в Лондон, близо до Албърт Хол.
– Как се казва?
– Хектор Маклелън.
– Прекрасно. С плисирана поличка и червена брада?
– Вече не. Много е стар.
– А с Коридейл какво стана?
– Прехвърли го на сина си - Хю, братовчед ми. Некадърен човек с манията да стане велик и да прави неща с невероятен стил. Той изпълни Коридейл с пропадналите си приятели, които му изпиха уискито и се държаха отвратително за ужас на всички уважавани възрастни пазители, които се бяха трудили в къщата и имението години наред. Беше скандално. Тогава Хю реши, че животът на Север не е за него, продаде всичко и изчезна в Барбадос. Доколкото знам, още е там с третата си жена и води живот, подражавайки на Райли.
Елфрида му завидя.
– О, той наистина е интересен тип.
– Не. Не и интересен. Скучно предсказуем. Понасяхме се един друг, но не бяхме приятели.
– Значи всичко е продадено и никога няма да се върнеш?
– Едва ли. - Той се облегна на стола и скръсти ръце. - Всъщност мога да се върна. Когато почина, баба ни остави на мен и на Хю една обща къща. Но от няколко години я наема едно възрастно семейство. Всеки три месеца получавам малко пари за наема, изпращат ми ги по пощата. Мисля, че и Хю получава същото, макар че не би било достатъчно и за няколко питиета.
– Голяма ли е къщата?
– Не особено. В средата на малкия град. Бяха офиси, но после ги превърнаха в жилище.
– Колко вълнуващо. Де да имах и аз къща в Шотландия!
– Половин къща.
– Половин къща е по-добре от нищо. Би могъл да заведеш Франческа за половин ваканция.
– Честно казано, не съм се замислял за това. Нито пък за там. Предполагам, че някой ден Хю ще ми предложи или да купи моя дял, или аз да купя неговия. Но не си заслужава да мисля отсега за това. И предпочитам да не дразня лъва. Колкото по-малко вземане-даване имам с Хю Маклелън, толкова по-добре.
– Смятам, че си ужасно слаб.
– Просто не вдигам много шум около себе си. Кажи сега, кога тръгваш?
– В четвъртък другата седмица.
– За колко време?
– Един месец.
– Ще ни изпратиш ли картичка?
– Разбира се.
– И ще ни кажеш кога се връщаш, нали?
– Да.
– Ще ни липсваш - каза Оскар и на нея й стана приятно.
Къщата се наричаше Ембло Котидж. Издигаше се с гранитното си лице към северния вятър и Атлантическия океан, а малките й прозорци отстрани бяха малко навътре, с первази, достатъчно широки за саксиите с мушката, парчетата дърво и раковините, които Серена обичаше да събира. Някога тя беше част от Ембло - преуспяваща млекоферма, и в нея живееше краварят, но той се пенсионира и почина, механизацията победи фермите, надниците на работниците се вдигнаха и за да покрие загубите, фермерът продаде къщата. Оттогава тя премина през трима собственици и последно се появи на пазара точно когато Джефри бе решил да прекрати връзките си с Лондон, Доди и работата си. Видя обявата в „Таймс“, качи се на колата и шофира цяла нощ, за да види мястото, преди който и да било да успее да се пазари за него. Откри обзаведено за ваканционни квартири влажно местенце, което се гушеше в неподдържаната градина и бе заобиколено от изкривени чинари, огънати под прав ъгъл от напора на постоянния вятър. Но пък имаше изглед към скалите и морето, а на защитеното парче земя на южната страна по стената лазеше глициния и още цъфтеше камелия.