Обади се на управителя на банката си, взе заем и купи мястото. Когато се преместиха там със Серена, имаше птичи гнезда в комините, по стените се лющеха стари тапети и миризмата на влага и мухъл изпълваше всички стаи. Но това нямаше значение. Те спяха в спални чували и пиеха шампанско. Бяха заедно и се чувстваха у дома си.
Това беше преди десет годни. Отне им две години, докато стегнат мястото с много физически труд, мръсотия, неудобства и поредица от водопроводчици, строители, плочкаджии и зидари, които обикаляха из имота с кални ботуши, изпиваха безброй чаши чай и подеха дълги разговори относно смисъла на живота.
От време на време Джефри и Серена бяха отчаяни заради бавното темпо и липсата на доверие в майсторите - тези философи аматьори, които не можеше да не те омаят и които сякаш не знаеха какво означава да бързаш, - но все пак доволни, че утрото ще донесе един нов ден.
И ето че най-после всичко беше готово. Майсторите си заминаха, оставяйки след себе си солидна каменна къща - малка, подредена, с кухня и всекидневна на долния етаж и скърцаща дървена стълба към горния етаж. Зад кухнята се намираше нещо, в което някога е била пералнята, а сега тук се прибираха ботушите и дъждобраните; освен това тук Серена държеше пералнята и фризера. Имаше и голяма керамична мивка, която бе зарязана в една канавка. Джефри я ремонтира и сега я използваха постоянно за миене на яйца и окаляни кучета, както и за кофите с диви цветя, които Серена обичаше да бере и да подрежда в старомодни порцеланови кани. На горния етаж имаше три боядисани в бяло спални със скосени тавани, както и малка баня, от прозореца на която се разкриваше най-очарователната гледка на юг към нивите и нагоре към торфените поля.
Те не бяха откъснати от света. Фермата и постройките й отстояха само на няколкостотин метра, така че имаше постоянно движение по шосето и покрай портата им - минаваха трактори, камиони с мляко, коли и малки деца, които бяха слезли от училищния автобус в края на улицата и вървяха към къщи. Фермерът имаше четири деца и те бяха най-добрите приятели на Бен и Ейми. Заедно караха колело, ходеха за къпини, разхождаха се до скалите с огромни войнишки мешки, които висяха от слабите им рамене, пълни с всичко необходимо за плаж или пикник.
Елфрида никога не бе виждала къщата, никога не им беше ходила на гости. Но ето че сега щеше да дойде и Джефри бе изпълнен с едно отдавнашно, почти забравено чувство, което - той най-после призна пред самия себе си - беше вълнение.
Елфрида. Той беше на шейсет, значи Елфрида беше на...? Шейсет и една или шейсет и две? Нямаше значение. Като момче той имаше особено високо мнение за нея, защото беше безстрашна и го разсмиваше. В хватката на строгото възпитание на училището интернат в юношеството му тя беше за него като лъч светлина - невероятно привлекателна, възхитително бунтовна, бореща се срещу неодобрението на родителите си, докато накрая не се качи на сцената като актриса. Нейната решимост, смелост и успехи изпълваха Джефри с възхищение и предана привързаност. Един-два пъти тя даже бе идвала да го вземе от скучното училище, за да си направят излет в събота или в неделя, и той се беше хвалил с нея пред приятелите си, като я караше да го чака на псевдоготическата предна врата от червени тухли, защото искаше другите да я видят как седи в малката си червена спортна кола с тъмни очила и ананасоворуса коса, завързана с копринен шал.
– Това е братовчедка ми. Участва в различни шоу програми или други подобни. В Лондон - казваше той с ужасно безразличие, сякаш това беше нещо, което се случваше на всекиго всеки ден. - Пренесли са ги от Ню Йорк.
След което най-после отиваше при нея, извиняваше се за закъснението, наместваше се на миниатюрната седалка до нея и потегляха с внушително ръмжене на двигателя и сериозно количество летящ чакъл. А когато се прибираше в училището, запазваше маската си на безразличие: