– О, просто отидохме до Роудхаус. Изкъпахме се в басейна и обядвахме.
Той страшно се гордееше с нея и беше повече от влюбен в нея.
Когато пораснаха, си изгубиха дирите и всеки пое по своя житейски път. Елфрида се омъжи за някакъв актьор, но бракът й се разпадна, после се омъжи за още един ужасен тип и накрая се озова с невероятно успешен любовник. Всичко изглеждаше така, сякаш бе подготвено за щастие за цял живот, но връзката им бе сполетяна от трагедия - борбата му с паркинсон и накрая смъртта му.
За последен път Джефри видя Елфрида в Лондон точно след като се беше запознала с този забележителен човек, когото винаги наричаше Джимбо.
– Не е истинското му име, съкровище, но аз така го наричам. Не съм и допускала, че може да има нещо такова. Не съм си и мислила, че някой може да е толкова близък и същевременно толкова различен от друго човешко същество. Той е всичко, което аз не съм била, а го обичам повече от когото и да било човек или нещо, което познавам.
– Ами кариерата ти? - попита Джефри.
– О, зарежи кариерата - каза Елфрида и избухна в смях.
Той никога не я бе виждал толкова щастлива, толкова красива, толкова доволна.
Собственият му нещастен брак се разпадаше ужасно, но Елфрида беше винаги на разположение, когато той имаше нужда от нея, винаги на другия край на телефонната линия - обаждаше му се с готови съвети за всичко, добри и лоши, но най-вече с безкрайно съчувствие. Веднъж бе завел Серена, да се запознаят, и на следващата вечер тя му се обади:
–Джефри, съкровище, толкова е сладка. Остави всичко друго и се съсредоточи върху нея.
– Ами дъщерите ми?
– Те са големи и се издържат сами. Трябва да помислиш за себе си. Действай. Нямаш време за губене. Животът се живее веднъж.
– Ами Доди?
– Тя ще се справи. Ще те изцеди за издръжка, защото няма да се откаже от удобствата си. Но й дай каквото можеш, и си живей живота щастливо.
Живей си живота щастливо. Това и направи.
Беше пет часа в един мрачен октомврийски следобед. Излизаше вятър. Джефри бе се погрижил за кокошките, бе събрал яйцата и затворил кудкудякащите същества в малките им дървени къщурки. Стъмваше се. В Ембло Котидж Серена бе запалила лампите и малките жълти прозорци блещукаха в умиращата светлина. Бе четвъртък, денят, в който контейнерът за боклук трябваше да се закара до шосето, за да го изпразни боклукчийският камион на сутринта. Вятърът се засили, духайки от морето и носейки мирис и вкус на сол. Живият плет се огъваше под поривите му. През свистенето на вятъра Джефри можеше да чуе ромона на поточето, което си проправяше път надолу по хълма и покрай шосето. Тъй като беше студено, той влезе в къщата да облече дебело палто. Серена бъркаше нещо на печката, а децата пишеха домашните си на кухненската маса.
Той каза:
– Контейнерът с боклука.
– Браво, че се сети.
– Връщам се след пет минути.
– Ще се ослушвам за Елфрида.
Той изтъркаля контейнера по дълбоките му коловози и го сложи на мястото му в края на пътя. Шосето бе преградено с дървена порта към имота на друг фермер. Джефри се облегна на нея и като всеки стар земеделец посегна за цигарите си, извади една и я запали със старата си никелирана запалка. Денят си отиваше. Джефри гледаше как небето потъмнява, забулено в гъсти облаци. Морето беше синьо-сиво, с пенести вълни. Беше бурно. Вълните се разбиваха в скалите долу и той усещаше влагата от морските пръски по бузите си.
Изведнъж се сети за едно стихотворение, което някога беше чел и вече беше забравил.
Стаята ми е ярка стъклена къщурка.
Целият Корнуол тропа на вратата ми
и белите кораби на зимата се носят
по морските пътища на крайбрежието.
Той остана така, докато изпуши цигарата си, след което изхвърли фаса и се обърна, за да се прибере вкъщи. Точно в този момент забеляза фаровете на колата на изток, които се появяваха и изчезваха по завоите на пътя. Облегна се на портата и зачака. След малко се появи стара синя фиеста, която внимателно направи последния остър завой преди отбивката за Ембло. Инстинктът му подсказваше, че това е Елфрида. Джефри стъпи на пътя, размаха ръце и колата спря. Той отвори вратата и се качи на предната седалка до нея. Помириса познатия й парфюм, който винаги използваше и който беше станал част от нея. Той каза:
– Не паркирай тук, това е главният път. Ще те отнесе някой трактор или автобус с немски туристи. Свий по черния път.
Тя последва съвета му, след което спря отново и каза:
– Здравей!
– Успя!