– Отне ми пет часа.
– Лесно ли ни намери?
– Толкова ясна скица ми беше направил.
– А това кой е отзад?
– Хорацио, кучето ми. Казах ти, че ще дойде и той.
– Колко хубаво, че сте тук. Страхувах се, че телефонът ще звънне и ще ми кажеш, че си променила мнението си.
– Никога не бих го направила - каза Елфрида. След което започна да разсъждава практично: - Това пътят към предната страна на къщата ли е?
– Да.
– Ужасно е тесен, скъпи.
– Достатъчно е широк.
– Тогава напред!
Той се засмя:
– Напред!
Тя превключи на скорост и се понесоха в тесния тунел от жив плет.
– Как мина пътуването? - попита Джефри.
– Добре. Малко се притеснявах. От години не съм шофирала на толкова дълъг път. Голямо напрежение си е да караш по непознати магистрали, където се движат и мощни камиони. Колата ми все пак не е ферари.
– Бива си я.
Когато се приближиха до къщата, предната лампа светна. Очевидно Серена ги беше чула. Светлината огря откритото пространство, оградено от гранитна стена. Пътят продължаваше към далечната ферма, но Джефри й каза да паркира там и тя го послуша. Изведнъж се появиха две овчарски кучета, препускайки към тях и лаейки неспирно.
– Не се страхувай - увери я Джефри, - мои са - Тарбой и Финдъс, и не хапят.
– Даже и Хорацио?
– Най-малкото пък Хорацио.
Слязоха от колата и пуснаха Хорацио. Станаха свидетели на обичайната сценка, когато три непознати кучета се срещнат, обикалят се и се душат, след което Хорацио изчезна в гъстия храст, който за щастие беше наблизо, и с благодарност вдигна крак.
Джефри се развесели:
– Каква порода е Хорацио?
– Не се знае. Но е верен, не създава неприятности и е чист. Може да спи при мен. Донесла съм му кош.
Джефри отвори багажника на колата й и извади стар куфар и препълнен огромен хартиен плик.
– Собствени провизии ли си си донесла?
– Това са храната на Хорацио, паничката му и принадлежностите му.
Тя извади коша му и още един препълнен хартиен плик от задната седалка. Затвориха вратите и Джефри ги поведе по бетонната пътека покрай ъгъла на къщата. Вятърът откъм морето ги брулеше, а по плочките на пътеката се виждаха жълти квадрати - отражението на прозорците и полуостъклената врата. Джефри остави на земята куфара на Елфрида и отвори вратата, при което тя влезе в кухнята. Децата вдигнаха глави от масата, а Серена се обърна от печката и се приближи да ги поздрави, както си беше с престилката, с отворени обятия.
– Джефри, ти я намери. Толкова е умен, отиде да закара контейнера и се върна с теб. Точно навреме. Пътуването изтощително ли беше? Искаш ли чаша чай и нещо за хапване? О, още не познаваш децата, нали? Това е Бен, а това е Ейми. Пиленца, това е Елфрида.
– Знаем - каза момчето. - Все за нея говорите.
Бен беше с тъмна коса, а сестра му - с руса. Той се изправи и дойде да се здрависа, като очите му оглеждаха с известен интерес багажа на Елфрида. Надяваше се на подарък, но му бяха казали да не споменава нищо, в случай че нямаше. Беше взел очите и матовата кожа на баща си, косата му бе гъста и тъмна. Елфрида си представи как след няколко години ще има не едно и две разбити момичешки сърца в околностите.
Баща му влезе през вратата след Елфрида и остави куфара в подножието на стълбите.
– Здрасти, татко.
– Здрасти, Бен. Написа ли си домашните?
– Аха.
– Браво на момчето. А ти, Ейми?
– Отдавна - отвърна доволно тя.
Ейми беше срамежлива. Отиде при баща си и зарови лице в крачола му, така че единственото, което се виждаше от нея, бяха дългата й лененоруса коса, светла като мляко, и избелялото синьо на гащеризона й. Елфрида беше чувала много за Бен и Ейми, но сега, като ги видя, се удиви как са деца на Джефри, като всъщност са толкова малки, че могат да му бъдат внуци. Реши, че са очарователни. Но и Серена беше очарователна посвоему. Косата й беше светла като на Ейми, но завита на кок и защипана със светлокафява шнола. Имаше яркосини очи и обсипано с лунички лице. Беше по тесни дънки, в които краката й изглеждаха безкрайни, и със син пуловер, а на врата си беше завързала копринено шалче. Тъй като готвеше, бе препасала раирана престилка, но не си направи труда да я махне.
– Какъв е планът? - попита Джефри, на което Серена отговори:
– Ще направя чаша чай за Елфрида, ако иска. Или може да седне до камината. Или да се качи в стаята си и да разопакова багажа си. Или да се изкъпе. Каквото пожелае.
– Кога ще вечеряме.
– Мислех, в осем. Първо ще сложа на Бен и Ейми да вечерят.
Ейми подаде глава от крачола на баща си.
– Наденички.
Елфрида смръщи вежди.
– Моля?
– Ще ядем наденички за вечеря. И картофено пюре с печен боб.