–Когато дойдох тук... Когато с Кери дойдохме от Лондон тук, и Крийгън, страшно се притеснявах, защото тя ми каза за дъщеря ти...
– Франческа.
–Каза ми за Франческа и аз се страхувах, че ще те разтревожа... Ще ти напомням за нея... Ще те накарам отново да се чувстваш ужасно тъжен.
– Ти ми напомняш за нея, но не ме караш да се чувствам тъжен.
– Как изглеждаше тя?
– Беше с дълга коса и с лунички по носа. Носеше скоби на зъбите. Беше с две години по-малка от теб. Винаги беше в движение, никога не се спираше, освен когато двамата сядахме във фотьойла и си четяхме един на друг.
– Така правехме и с баща ми. Когато бях малка и всички бяхме още заедно. Четяхме фантастични романи. И когато искаше да се закача с мен, използваше името на героинята. Освен това във ваната си слагаше ароматно масло, което изпълваше цялата къща с аромат на бор. Какво друго обичаше да прави Франческа?
–Всичко й харесваше. Имаше едно малко пони, едно старо колело, морско свинче в клетка и стаята й беше пълна с книги. Когато навън валеше, тя отиваше в кухнята и правеше сладки. Всеки път или ги изгаряше, или не ги допичаше, а аз трябваше да ги ям и да се кълна, че са превъзходни. Слушахме музика заедно, свирехме дуети на пианото...
– Добре ли свиреше на пиано?
– Не много.
– Добра ли беше с уроците?
– Не много.
– В какво я биваше?
– Да живее.
– Това е важно, нали?
Погледите им се срещнаха и те се гледаха, и двамата млъкнали след онова, което Оскар току-що бе изрекъл. Сякаш беше говорил, без да се замисля, и думата увисна между тях като една лъжа. Франческа я биваше да живее, но сега беше мъртва, младият й живот беше прекъснат от ужасния край на жестоката катастрофа.
Люси не знаеше какво да каже. За свой ужас забеляза как очите на Оскар се пълнят със сълзи и устата му потрепери. Той закри очи с ръка. Опита се да каже нещо, но думите не можаха да излязат от устата му. Вместо това се чу звук, откъснал се от дълбините на гърдите му, невероятно отчаян стон.
Никога преди не беше виждала възрастен човек да плаче, парализиран от почти непреодолима скръб. Тя го гледаше, чудейки се какво можеше да направи, за да го утеши, и видя как той поклати глава, отказвайки да признае собствената си слабост, в отчаян опит да овладее чувствата, които го бяха надвили. След малко за нейно голямо облекчение той свали ръка от лицето си и бръкна в джоба си за кърпичката си. След това се изсекна и се опита да й се усмихне окуражително.
– Извинявай.
– Няма нищо, Оскар. Разбирам те.
– Да, мисля, че можеш да ме разбереш. Смъртта е част от живота. Не бива да го забравям, но понякога този факт ми убягва.
– Важно е да живееш, нали? И да помниш?
– По-важно от всичко друго. - Той отново си прибра кърпичката. - Първия ден, деня, когато ти пристигна, двамата седяхме в църквата и си говорехме за Коледа и за зимното слънцестоене. Тогава за пръв път си спомних Франческа, без да изпадна в пълна скръб. Спомних си как преди около година и с нея водих абсолютно същия разговор. Опитах се да й обясня за коледната звезда и за теорията на учените за времето. Тя слушаше, но не беше съвсем убедена. Не искаше да се убеди. Харесваше й нещата да са, както си бяха.
Посред зима мрачна
леденият вятър простена.
Земята бе желязна,
водата вкаменена.
Тя искаше Коледа да е такава, за Франческа иначе нямаше да бъде вълшебство. Защото коледните песни и тъмнината, и подаръците бяха част от мига, в който животът излиташе и целият свят се изстрелваше към звездите.
– Точно такава ще бъде тази Коледа - каза Люси.
– Остани при нас.
– Обичам те, Оскар.
– Тук има много любов. Никога не забравяй това.
– Няма.
– Искаш ли сега да слезеш долу, при останалите, и да хапнеш нещо за вечеря? Ако изобщо са ни оставили нещо...
– Трябва да се среша и да си измия лицето.
– Добре. - Той погали ръката й, стана от леглото и тръгна към вратата.
Тя го гледаше. Преди да излезе, Оскар се обърна и й се усмихна окуражително още веднъж.
– Не се бави много, пиленце.
БЪДНИ ВЕЧЕР
Бъдни вечер.
В този капризен северен климат човек се събужда всяка сутрин без никаква представа, в какво настроение ще е времето, но днес беше започнал невероятно чист и приятен ден, сякаш някой беше откраднал един ден от пролетта. Снегът се беше стопил по улиците и полята, само хълмовете бяха още с бялата си мантия, като върховете им блестяха огрени от зимното слънце, което даряваше светлина с лъчите си от безоблачното небе. Слънце, което поради липсата и на най-слаб полъх на вятъра, дори успяваше да създаде известно чувство за топлина. В клоните на голите дървета пееха птички, а под люляковия храст в градината на Естейт Хаус плахо бяха наболи няколко ранни кокичета въпреки острата неподдържана трева.