Елфрида не погледна към Оскар. Беше си изпила вече кафето и остави празната чаша и чинийка на малката маса до стола й.
– Не, Роуз, няма да ходя. Но може би останалите...
„О, Оскар!“, с тъга си рече Елфрида.
Но не каза нищо. Отдръпването му беше негов собствен проблем, с който можеше да се справи само той. Реши, че все едно е имал спор или неразбирателство със стар приятел. Все едно са били изговорени думи, които не могат да бъдат върнати назад, и докато един от тях не подаде ръката на приятелството, положението ще си остава без изход. Може би догодина, си каза тя. Още дванайсет месеца и той щеше да се чувства достатъчно силен, за да преодолее това последно препятствие. Тя каза:
– Аз ще отида на всяка цена. Нощем църквата е толкова красива и както казваш, трябва само да се пресече улицата. Другите могат да правят каквото искат, но мисля, че Люси ще иска да дойде, а и Кери със сигурност. Ами ти, Роуз? Ще бъдеш ли там?
– Няма да пропусна за нищо на света. Племенникът ми Чарли каза, че ще ме закара до Крийгън.
– Значи ще се видим там.
Оскар се сети нещо. Или просто искаше да смени темата:
– Роуз, имам още едно наследство от майор Биликлиф, но то не ме изпълва с особено въодушевление. Става дума за кучето.
– Той ти остави и кучето си Бренди ли?
– Опасявам се, че да.
– Не го ли искаш?
– Не, не мисля, че го искам.
– Тогава Чарли ще го задържи. Той обикна старото момиче и тя му прави компания, когато работи в бараката. Пък и децата му ще са съкрушени, ако трябва да ги напусне.
– Сигурна ли си? Не е ли по-добре да говорим първо с Чарли?
– Аз ще говоря с Чарли -каза Роуз с тон, който издаваше, че на Чарли лошо му се пише, ако не се съгласи с плановете й. - Разбира се, че ще задържи кучето. А сега какво ще кажете за още една чаша кафе?
Но беше време да тръгват. Всички станаха и Роуз взе ключа от една стара порцеланова кана за цветя, която стоеше на полицата над камината, и го даде на Оскар. След това отиде до вратата да ги изпрати.
– Защо не си оставите автомобила тук и не вървите пеш до къщата на майор Биликлиф? Само на една крачка е, а там няма много място за паркиране.
– Няма ли да ти пречи?
– Защо пък да ми пречи?
Така и направиха, но първо отвориха вратата на колата и пуснаха Хорацио, който оставиха затворен вътре, докато те си говореха с Роуз, за да не тръгне да гони някой заек или да не удуши някои фазан, или да се изложи по някакъв начин. Той скочи леко на земята и изпадна в умиление от местните миризми.
– Сигурно за едно куче - отбеляза Елфрида - това е като да те пуснат в парфюмерията на „Харъдс“. „Уханието на другото куче“. Ще си купи едно шишенце и ще си сложи зад ушите.
От голите клони високо над главите им грачеха врани и Елфрида, вдигнала поглед към небето, видя бялата и абсолютно права следа от реактивен пътнически самолет в синьото небе. Той летеше толкова високо, че тя не можеше да види самолета, а само следата му, но тъй като летеше на северозапад, тя предположи, че идва от Амстердам.
– Оскар, давал ли си си някога сметка, че в тази малка точица горе хората ядат ядки и четат вестници, и си поръчват джин с тоник?
– Да си кажа правата, никога не съм се замислял за това.
– Чудя се къде ли отиват?
– Може би в Калифорния? Отвъд полюса.
Отвъд Северния полюс за Коледа. Радвам се, че аз не отивам в Калифорния за Коледа.
– Наистина ли?
– Предпочитам да отида на пикник в къщата на майор Биликлиф. Трябва да й измислим ново име. Не може повече да я наричаме къщата на майор Биликлиф, след като него го няма вече.
– Преди тя беше къщата на лесничея. Но мисля, че с времето просто ще си бъде къщата на Оскар Блъндъл. Не е ли логично?
– Оскар, всичко, каквото казваш, е логично.
След като прекосиха стотината метра между двете къщи, се озоваха пред отворената порта на новата собственост на Оскар. Беше абсолютно същата както къщата на Роуз, но не толкова привлекателна, а и ръждясалата кола пред входната врата с нищо не допринасяше за доброто първо впечатление. С Оскар до себе си, Елфрида си спомни онази първа мрачна вечер, когато, изтощени от дългото пътуване, най-после бяха открили къде живее майор Биликлиф и влязоха да вземат ключа от Естейт Хаус. Толкова много неща се бяха случили оттогава, сякаш беше минала цяла година.
Докато вървяха по пътеката, подметките им скърцаха върху морските камъчета. Оскар отключи и завъртя месинговата дръжка.
Вратата се отвори навътре и като стискаше палци, Елфрида го последва в малката всекидневна.