Следващия път, когато пиша в дневника, Коледа ще е свършила.
Елфрида се опита да подреди като ветрило огромната си ръка карти, като в същото време трябваше да реши от какво ще се отърве. Бяха й свършили всички двойки и тройки и сега се намираше в неудобното положение да се опита да разбере дали Кери държи двойка в ръката си и какъв цвят е. Купчината с ненужни карти бе прекалено голяма, за да я утеши; играта вече свършваше и ако Кери успееше да получи нужната й карта, Елфрида и Сам щяха да изгубят.
– Давай, Елфрида - каза Оскар, който се беше уморил да чака. -Бъди смела. Хвърли нещо, ако не го искаш.
Тя стисна зъби, хвърли осмица купа и в напрегнато чакаше Кери да извика победоносно и да спечели. Но Кери поклати глава и Елфрида си отдъхна.
– Не издържам на такова напрежение! Ако нямаше да ходя на църква, щях да си сипя още едно голямо питие.
Беше вече единайсет и десет и бяха на последното раздаване. Дотук водеха Сам и Елфрида, но напрежението щеше да продължи, докато не обърнеха и последната карта. Елфрида бе играла самба преди много време - когато Джимбо беше още жив, понякога вечер играеха с приятели. Но беше забравила някои от правилата и едва когато започна да играе, се сети за някои стари трикове и похвати. Оскар и Сам бяха опитни играчи и знаеха всички тънкости на играта, но Кери и Люси бяха начинаещи. Кери бързо схвана играта, а Люси играеше със Сам, който внимателно и търпеливо й обясняваше. В края на първото раздаване вече й позволяваше да избира какво да хвърлят, и не се дразнеше, когато изборът й беше погрешен.
Кери взе две карти, подреди ги при другите в ръката си, след което успя да направи самба. Оскар изрази одобрението си. Тя хвърли четворка спатия.
– Ако я вземеш, Сам, ще те удуша с голи ръце.
– Не мога.
– Останали са само четири карти - обади се Люси.
– Когато свършат и те, играта свършва - каза й Сам. - Вземи две, Люси, и да видим какво ще ни се падне...
Телефонът иззвъня от площадката.
– Проклетият му телефон - каза Оскар. - Кой ли се обажда по това време?
– Аз ще отида - каза Елфрида.
Но Оскар вече бе оставил картите си и се беше изправил. Излезе от стаята и затвори вратата. Елфрида го чу да казва: „Естейт Хаус“.
След това настъпи тишина, докато някой отсреща говореше, после се чу тих отговор. След това Оскар се върна, седна си на мястото на пейката под прозореца и отново взе картите в ръка.
– Кой беше? - полюбопитства Елфрида.
– Нищо. Грешка.
– Искаш да кажеш, грешен номер?
Оскар си гледаше картите.
– Ако не търсят теб, защо вдигаш телефона? - каза Сам.
Люси се засмя на старата шега, килнала глава настрана, мъчейки се да реши какво да хвърли.
Накрая картите свършиха и никой не победи. Но Сам издърпа към себе си бележника с точките, пресметна числата и съобщи, че с Елфрида водят по точки и се надява Оскар да измисли ценна награда.
– Няма да направя такова нещо - информира го с достойнство Оскар. - Бяхте прекалено големи късметлии и държахте най-добрите карти. Това няма нищо общо с уменията. - И той остави картите си на масата и се изправи. - Ще изведа Хорацио на разходка.
Елфрида го погледна смаяна. Той често извеждаше Хорацио в градината късно вечер, но никога не го извеждаше на разходка по това време.
– На разходка ли? Къде ще ходиш? До брега ли?
– Не знам. Просто имам нужда от свеж въздух и да се разтъпча. Хорацио може да дойде с мен. Може още да не съм се върнал, когато тръгнете за църквата, но оставете вратата отворена. Ще ви чакам да се върнете. Приятно прекарване. И да пееш добре, Люси.
– Добре - обеща му тя.
Той ги остави и затвори вратата след себе си.
Елфрида беше учудена:
– Странно. Човек би си помислил, че днес вече се пораздвижи колкото за цяла седмица.
– О, остави го, Елфрида - каза Кери, като събираше картите и започна да ги подрежда в три отделни тестета: синьо, червено и на цветя. - Помогни ми, Люси. Можеш да подредиш тези с цветята. Мисля, че това е страхотна игра. Има един тънък момент, в който спираш да играеш самба и започваш да играеш канаста. Малко е сложно с точките. Трябва да ми ги напишеш, Сам, за да не забравя.
– Добре.
Подредиха картите на тестета и ги прибраха. Елфрида мина през стаята, оправи възглавниците и вдигна вестниците от пода. Огънят беше слаб, но тя го остави и застана пред тлеещите въглени.
– Май трябва да побързаме. Ще има много хора, а е хубаво да си намерим място.
– Все едно отиваме на театър - каза Люси. - Студено ли ще бъде в църквата? Да си взема ли червеното яке?