– Да, непременно, и си обуй топлите ботуши.
В стаята си Елфрида си среса косата, сложи си още малко червило и си пръсна парфюм. Извади от гардероба палтото си, закопча го и си сложи удобната шапка като похлупак за чайник. Седна на леглото и си обу подплатените с кожа ботуши. Взе малко пари за църквата. И кърпичка, в случай че се трогнеше от коледните песни, както и чифт ръкавици.
Беше готова. Погледна се в огледалото - Елфрида Фипс, която скоро щеше да бъде госпожа Оскар Блъндъл. Според нея изглеждаше страхотно. „Ето ме, Боже. И благодаря.“
Излезе от стаята и отиде в кухнята, за да провери дали всичко бе наред за коледната сутрин, както и дали не бе пуснала газта или електрическата кана без вода в нея, което често й се случваше. И там в коша му завари Хорацио.
Тя се намръщи:
– Хорацио, мислех, че Оскар те е извел на разходка.
Той я гледаше, махайки с опашка.
– Остави ли те?
Хорацио затвори очи.
– Къде ли е отишъл?
Хорацио не й отговори.
Тя се качи отново горе и влезе във всекидневната.
– Оскар?
Но във всекидневната беше тъмно. Оскар го нямаше.
На площадката завари Сам, който тъкмо си обличаше официалното тъмносиньо палто.
– Оскар е изчезнал.
– Нали тръгна да изведе Хорацио на разходка.
– Не, Хорацио си е в кухнята. В коша си. Мистерия!
Сам се усмихна:
– Може да е отскочил до кръчмата.
– Какво предположение само.
– Не се притеснявай. Той е голямо момче.
– Изобщо не се притеснявам.
Наистина не се притесняваше. Просто беше учудена къде ли можеше да е отишъл Оскар.
Люси се спусна по стълбите.
– Готова съм, Елфрида. Да взема ли пари за църквата?
– Да. Имаш ли?
– Стига ли една лира?
– Добре. Къде е Кери?
– Още се приготвя.
– Добре, ние с теб да тръгваме, Люси, за да запазим една скамейка за четиримата... Сам, ще изчакаш ли Кери, за да дойдете с нея?
– Разбира се.
Елфрида и Люси тръгнаха. Сам чу как отвориха и после затвориха голямата предна врата.
Той стоеше на площадката в празната къща и чакаше Кери. Зад затворената врата се чуха тихи шумове - отваряха се чекмеджета, затвори се врата на шкаф. Той не губеше търпение. През живота си бе чакал безброй жени - на бара, във фоайета на театри, по време на приятна вечер в някой малък италиански ресторант. Беше чакал Дебора много повече пъти, отколкото можеше да си спомни, защото тя изобщо не бе точна за каквото и да било. Така че сега в къщата, която един ден щеше да бъде негова, той чакаше Кери.
– О, Сам! - Тя излезе от стаята си и затвори вратата, но като го видя да стои там, се смути. - Чакаш ли ме? Извинявай. Не можех да си намеря коприненото шалче.
Бе си сложила палтото и кожената шапка и си беше обула дълги лъскави ботуши. Странстващият шал, целият в розово и синьо, бе нежно увит около дългата й шия и макар че всичко това му бе вече приятно познато, Сам знаеше, че досега не я бе виждал толкова прелестна.
– Къде са другите? Тръгнаха ли?
– Да. - Той сложи ръце върху раменете й, придърпа я към себе си и я целуна. Нещо, което копнееше да направи още от онази първа вечер, когато тя му отвори вратата и го видя да стои на прага под снега. Това му отне доста време. Когато най-накрая се отдръпнаха един от друг, той видя, че тя се усмихваше, а в тъмните й очи блестеше невиждан досега блясък.
– Весела Коледа! - каза той.
– Весела Коледа, Сам! Време е да тръгваме.
Елфрида и Люси пресякоха улицата. Площадът, огрян от светлина, беше пълен с коли, които пристигаха, и с пешеходци, които се насочваха към църквата. Явно щяха да се съберат много хора. Извисяваха се гласове, хората се поздравяваха, вървяха един до друг, проправяйки си път към църквата.
– Елфрида!
Спряха се и ги видяха - Табита, Рори и Клода, които се бяха спуснали по стръмната алея от дома им - вървяха след тях.
– Здравейте! Мислехме, че сме подранили, но явно не сме. Не съм виждала толкова много хора...
– Да, много е забавно, нали? - Табита беше с карирано палто и се бе омотала с червен шал. - Винаги е така. Хората идват от километри разстояние. Само дето имаме малък проблем. Алистър Хег, органистът, се разболя от грип, така че няма да имаме истинска музика.
Елфрида беше ужасена:
– Искаш да кажеш, че ще пеем коледните песни без акомпанимент? Няма да го понеса.
– Не съвсем. Питър се обади на Бил Крофт - мъжа от телевизията, и той се притече на помощ, като нагласи голямата уредба, така че ще слушаме музиката на запис. Малко като компромис, но е по-добре от нищо.
– О, какво разочарование... Горкият Питър!
– Е, няма как. Хайде, ако имаме късмет, ще си запазим цяла скамейка за нас.
Те пресякоха улицата до широката порта и минаха по пътеката, по която стигнаха до широки каменни стълби, и влязоха в църквата. Днес двойната врата беше широко отворена. Светлината от вътре падаше върху каменните плочи на пътеката и Елфрида чу записа на музиката от църквата. Беше хор, който пееше коледни песни.